Уилям Гибсън - Зимният пазар

Оставих го да ме замъкне въпреки това на шест или осем места и накрая се изтъркулих в един клуб на Уест Енд, който изглеждаше сякаш не е бил предекориран от деветдесетте. Много олющен хром над пластмасата, неясни холограми, от които получаваш главоболие, ако се опиташ да ги разгадаеш. Мисля, че Бари ми беше говорил за това място, но не можех да си спомня защо. Огледах се наоколо и се ухилих. Ако търсех начин да се депресирам, бях попаднал на подходящото място. Да, казах си, докато сядах на един стол в края на бара, това беше истински тъжно, наистина жалко. Достатъчно гадно, за да спре инерцията на моята ужасна вечер, което несъмнено беше нещо добро. Щях да пия още едно за из път, да се възхищавам на тази дупка, а след това да си взема такси до вкъщи.

И точно тогава видях Лиз.

Тя не ме беше видяла, не още, а аз все още не бях свалил палтото, с туидената яка, вдигната заради студа. Тя стоеше на другия край на бара пред няколко изпразнени големи чаши, от онези, които се поднасят с малките хонгконгски чадърчета вътре с пластмасови женски фигурки. Когато вдигна поглед към момчето до нея, аз видях как енергията проблясна в очите й и разбрах, че онези чаши изобщо не са съдържали алкохол, тъй като количеството на успокоителните, които тя взимаше, не можеше да понесе подобна смес. Хлапето обаче беше вцепенено, ухилено, пияно и готово всеки момент да се изхлузи от стола. То постоянно бърбореше нещо, като правеше непрекъснато усилия да фокусира очите си така, че да види по-добре Лиз, която си седеше там, облечена в своя черен кожен блузон. Ципът й бе закопчан до брадичката, а черепът й сякаш всеки момент щеше да светне зад бялото й лице като хилядаватова крушка. Като видях това, аз веднага разбрах толкова много неща.

Че тя наистина умираше или от огъня, или от нейната болест, или от някаква комбинация между двете. Че тя го знаеше адски добре. Че момчето до нея беше твърде пияно, за да различи егзоскелета, но не чак толкова пиян, за да не забележи скъпото яке и парите, които бе похарчила за пиене.

Нещо в мен се сви.

А тя се усмихваше или във всеки случай правеше нещо, което трябваше да прилича на усмивка, смятала е, че това изражение е подходящо за ситуацията, и кимаше от време на време на неразбираемите глупости на хлапето. А аз отново видях онази ужасна нейна страна, която обичаше да наблюдава.

И сега аз зная нещо. Зная, че ако не се бях озовал там, не ги бях видял, можех да приема всичко, което се случи по-късно. Можеше даже да намеря начин да се зарадвам от нейно име или да намеря начин, независимо какво е станала тя или изградила в образа си, да се доверя на една програма, която до такава степен претендира да е Лиз, че дори вярва, че е тя. Можех да вярвам в онова, в което вярва Рубин, че тя наистина е толкова далеч от всичко това, нашата високотехнологична Света Йоана, горяща при свързването й с хардуерната й божествена глава в Холивуд. Че нищо друго нямаше значение за нея, освен часът на нейното заминаване. И тя захвърли това бедно, тъжно тяло с огромно облекчение, освободена от допира на поликарбона и омразната плът. Е може би в крайна сметка, тя успя. Може би това беше начинът. Сигурен съм, че това е начинът, който тя е очаквала.

Но докато гледах ръката на онова пияно хлапе в нейната, онази ръка, която тя даже не можеше да почувства, аз знаех веднъж и завинаги, че няма човешки мотив, който да е съвсем ясен. Дори Лиз в своя разяждащ налудничав устрем към звездно и кибернетично безсмъртие, проявяваше слабост. Дори и това, че се ненавиждах, задето трябваше да си го призная, беше по свой начин човешко.

Знаех, че тя беше излязла тази нощ, за да получи целувка за сбогом. Да намери някой достатъчно пиян, за да го направи за нея. Защото, вече бях разбрал, че е истина: тя обичаше да наблюдава.

Мисля, че ме видя, когато си тръгвах. Или по-скоро бягах. Ако ме беше видяла, предполагам, че е изпитала по-голяма омраза от всякога, заради ужаса и съжалението, изписани налицето ми.

Повече не я видях.

Някой ден ще попитам Рубин защо коктейлите Уайлд Търки са единственото питие, което знае как да приготвя. Индустриална сила са коктейлите на Рубин. Той ми подава изкривената алуминиева чаша, докато неговата обител тиктака и жужи около нас с незабележимите движения на неговите по-дребни изобретения.

— Трябва да дойдеш във Франкфурт — казва той пак.

— Защо, Рубин?

— Защото много скоро тя ще ти се обади. А аз мисля, че ти може би още не си готов за това. Все още си откачен на тая тема, а то ще звучи като нея и ще мисли като нея и ти ще се побъркаш след това. Ела с мен във Франкфурт да вземеш глътка въздух. Тя няма да знае, че си там…