Уилям Гибсън - Идору

След което тя облегна главата си назад, затвори си очите и започна да хърка.

Чиа излезе от „Черепни войни“ и пъхна тъчпада в джоба на гърба на седалката. Искаше й се да изкрещи. За какво беше това ?

Стюардът дойде, събра оградата от целина в салфетка, взе чашата на жената, избърса подноса и го прибра обратно в гърба на седалката.

— Чантата ми? — каза Чиа. — В багажника? — посочи тя.

Той отвори капака над нея, извади чантата и я подаде в скута й.

— Как се махат тези? — Тя докосна халките от твърдо червено желе, които държаха циповете.

Той взе малък черен инструмент от черен кобур на колана си. Изглеждаше като нещо, с което бе виждала ветеринар да подрязва ноктите на куче. Той държеше другата си ръка присвита, за да хване малките топчета, в които се превърнаха халките, когато той ги клъцна с инструмента.

— Мога ли да пусна това? — Тя дръпна единия цип и му показа своите Сендбендъри , напъхани между четири чифта навити пликчета.

— Тук не можете да се включвате, само в бизнес или в първа — каза той. — Но имате достъп до това, което носите. Свържете го с дисплея на гърба на седалката, ако искате.

— Благодаря — отвърна тя. — Имате ли запушалки за уста? — Той продължи нататък.

Хъркането на блондинката падна до полубръмчене, докато се друсаха над въздушна яма. Чиа изрови очилата и накрайниците от техните гнезда от чисто бельо и ги сложи до себе си, между хълбока си и облегалката. Извади Сендбендърите, затвори ципа на чантата и използвайки свободната си ръка и двата си крака, натика чантата под седалката пред нея. Ужасно й се искаше да излезе оттук.

Със Сендбендърите на бедрата си, тя небрежно провери батерията. Осем часа на икономичен режим, ако имаше късмет. Но сега не й пукаше. Размота захранващия кабел от моста на очилата си и го включи. Накрайниците бяха оплетени, както винаги. „Не бързай“ — каза си тя. Една скъсана сензорна връзка и щеше да е тук цяла нощ с клонинг на Ашли Модайн Картър. Малки сребърни напръстници, гъвкави рамки за пръстите; беше лесно… Захранване за всеки. Включване и включване …

Блондинката каза нещо в съня си. Ако можеш да го наречеш сън.

Чиа вдигна очилата си, сложи ги с плъзгане и натисна голямото червено копче.

— Махам се оттук.

Така и направи.

Ето я на края на леглото й, гледаше плаката на Небесна линия Ло Рез. Докато Ло не забеляза. Той надигна полупорасналия си мустак и й се ухили.

— Ей, Чиа.

— Ей. — Опитът го запази беззвучно, в интерес на уединението.

— Как си, момиче?

— В самолет съм. На път към Япония.

— Япония? Яко. Въртиш ли нашия Будокан диск?

— Не ми се говори, Ло. — Не и със софтуерен образ, колкото и да беше сладък.

— Спокойно. — Той й се ухили с онази котешка усмивка, ъгълчетата на очите му се сбръчкаха и стана неподвижен образ. Чиа се огледа наоколо и се разочарова. Нещата някак си не бяха със съвсем правилни размери или може би е трябвало да използва онези фрагментарни пакети, които разбъркват всичко по малко, да сложи прах в ъглите и петна около ключа за лампата. Зона Роса се кълнеше в тях. Докато беше вкъщи на Чиа й хареса, че построението беше по-чисто, отколкото стаята й някога е била. Сега то я изпълни с носталгия; накара я да почувства липсата на истинското.

Тя насочи ръце към дневната, преминавайки край това, което би било вратата на спалнята на майка й. Скелетът бе набързо сглобен и там нямаше „там“, нямаше интериор. Ъглите на дневната също бяха скицирани, а мебелите ги беше взела от една „Плеймобил“ система, която беше по-стара от Сендбендърите й. Криво изрисувана риба плуваше монотонно в стъклена маса за кафе, която тя бе направила, когато беше на девет. Дърветата зад предния прозорец бяха още по-стари: перфектно цилиндрични креоленокафяви стволове, всеки от тях поддържащ отровнозелено памучно кълбо от хомогенна шума. Ако ги наблюдаваше достатъчно дълго, отвън щеше да се появи Мумфалумфагусът и да поиска да играе, за това тя спря да ги гледа.

Тя се разположи на дивана от „Плеймобил“ и погледна към програмите, разхвърляни върху масичката за кафе. Системният софтуер на Сендбендърите й изглеждаше като някой старомоден брезентов мях за вода, нещо като манерка (наложи й се да се консултира с „Какво са нещата“, нейния картинен речник, за да го разбере). Беше преносимо и поразително органично, с мънички капчици вода, напиращи през стегнатата плетка на тъканта. Ако погледнеш в много близък план, ще видиш неща отразяващи се в отделните капки: повторяемост, която беше като наниз от мъниста или кожата на гърлото на гущер, дълъг пуст плаж под сиво небе, планини в дъжда, речна вода върху различно оцветени камъни. Тя обичаше Сендбендърите; те бяха най-добрите. СЕНДБЕНДЪРС, ОРЕГОН, се виждаше слабо върху запотения брезент, сякаш беше почти избледняло под пустинното слънце. ВЕРСИЯ 5.9. (Тя имаше всички подобрения до 6.3. Казваха, че 6.4 е бъгава.)