Уилям Гибсън - Нулев брояч

— Т’ва е един от молитвените екрани на Скандала — каза Джонс, потривайки лицето си. — Нацвъкал ги е из цялото Място, щото смяташе, че някой ден тук горе ще идват хора да се молят. Тоя киликанзер се е вързал през комуникационните блокове на Скандала, предполагам. Кой е?

— Вирек.

— Мислех, че ще да е по-дърт…

— Това е генериран образ — каза тя. — Рейтрейсинг, тъканно картиране… — Тя се загледа в лицето, което й се усмихваше от кривината на купола, оттатък забавения ураган от изгубени неща, дребни останки от безбройни животи, инструменти, играчки и откъснати копчета.

— Искам да знаеш, — каза изображението, — че си изпълнила договора си. Психопрофилът ми за Марли Крушкова предсказа твоя отговор на моя гесталт. По-широки профили показаха, че твоето присъствие в Париж ще накара Маас да си изиграят козовете. Скоро, Марли, ще зная какво точно е това, което си намерила. Знаех, че Митчел, човекът, когото Маас и светът смятат за създател на биочиповете, е бил подхранван отвън с идеите, довели до откритията му. Добавих към една сложна съвкупност от фактори теб, Марли, и нещата дойдоха до удовлетворителен край. Маас, без да подозират какво точно правят, издадоха местонахождението на източника на концепциите. И ти го достигна. Пако ще пристигне всеки момент…

— Говореше, че няма да ме последваш — каза тя. — Знаех, че лъжеш…

— И сега, Марли, най-сетне мисля, че ще бъда свободен. Свободен от четиристотинте килограма разбунтувани клетки, които стоят зад хирургическа стомана в индустриално предградие на Стокхолм. Свободен в крайна сметка да населявам какъвто и да било брой реални тела, Марли. Завинаги.

— По дяволите, — обади се Джонс, — тоя е по-зле и от Скандала. За какво мислиш, че дрънка?

— За скока си — отвърна тя, спомняйки си разговора си с Андреа, миризмата на готвено в претъпканата малка кухня. — За следващия стадий на неговата еволюция…

— Разбираш ли нещо от това?

— Не. Но ще бъде лошо, много лошо… — Тя поклати глава.

— Убеди населяващите тези изчислителни блокове да пуснат Пако и спътниците му, Марли — каза Вирек. — Купих блоковете един час преди да излетиш от Орли от търговец в Пакистан. Пазарлък, Марли, голям пазарлък. Пако ще се грижи за интересите ми, както обикновено.

И екранът помръкна.

— Добре де, — започна Джонс, завъртя се около един сгънат манипулатор и я хвана за ръка, — какво чак толкова лошо има в това? Той сега го притежава, и вика, че си си свършила работата… Не знам за к’во става старият Скандал, освен да си слуша гласовете, но няма да изкара още дълго тук. Аз пък съм най-лесен, както съм тук, така ме няма…

— Не разбираш — каза тя. — Няма как. Той е намерил начина да се сдобие с нещо, нещо, което е търсел от години. Но нищо, което той иска, не може да бъде добро. За никого… Видяла съм го, и съм го усетила…

И стоманеният манипулатор, за който тя се държеше, завибрира и започна да се движи, и цялата куличка се завъртя с приглушения шум на серводвигатели.

Търнър изгледа лицето на Конрой на екрана на телефона на офиса.

— Излез — каза той на Анджи. — И ти с нея.

Високото черно момиче с преплетени в косата резистори излезе напред и нежно обгърна с ръка дъщерята на Митчел, мъркайки и нещо на същия пълен с цъкания жаргон. Хлапето по фланелка все още я зяпаше, и челюстта му беше увиснала.

— Ела, Боби — каза черното момиче. Търнър хвърли поглед през бюрото към мъжа с ранената ръка. Онзи носеше смачкано бяло сако и вратовръзка-пеперудка с крилца от извезана черна кожа. Тъпкача, реши Търнър, собственикът на клуба. Тъпкача държеше ръката си в скута, върху кърпа за бърсане със сини ивици, взета от бара. Имаше продълговато лице, този тип брада, който иска често бръснене, и твърдите, присвити очи на абсолютен професионалист. Когато очите им се срещнаха, Търнър се усети, че мъжът седи доста извън обзора на камерата на телефона. Неговият люлеещ се стол беше избутан назад в ъгъла.

Хлапето с фланелката, Боби, се измъкна след Анджи и черното момиче с все още отворена уста.

— Можеше да ни спестиш доста проблеми и на двамата, Търнър — каза Конрой. — Можеше да ми позвъниш. Можеше да позвъниш на агента си в Женева.

— А например на Хосака? Можех ли да позвъня на тях?

Конрой поклати бавно глава.

— За кого работиш, Конрой? Този път игра двойна игра, нали?

— Но не срещу теб, Търнър. Ако всичко беше станало както го бях планирал, ти сега щеше да си в Богота, с Митчел. Електромагнитното оръжие не можеше да стреля преди самолетът да излети, и ако го бяхме премерили точно, Хосака щяха да помислят, че Маас са забърсали целия сектор, за да спрат Митчел. Но Митчел не се измъкна, нали, Търнър?