Уилям Гибсън - Нулев брояч

— Давай. За мен е чест.

За мен е чест За мен е чест За мен е чест — Ехото от гласа й отекна в купола, размърда местеща се гора от по-малки, накъсани звукове, и зад тях, много слаби… Гласове…

— Ти си тук, нали? — обади се тя, прибавяйки нови към циркулиращите звуци, откъслеци и отражения на собствения й глас.

— Да, тук съм.

— Уигън би казал, че винаги си бил тук, нали?

— Да, но това не е вярно. Аз дойдох тук. Някога ме нямаше. Някога, в един брилянтен миг, миг без продължителност, бях едновременно навсякъде… Но брилянтното време се разби. Огледалото беше нащърбено. Сега съм само един… Но имам своята песен, и ти си я чула. Пея с нещата, които летят около мен, парченца от фамилията, която плати раждането ми. Има и други, но те не ми говорят. Пустота, и разпръснатите частици от мен, като деца. Като хора. Пращат ми нови неща, но аз предпочитам старите. Може би изпълнявам волята им. Те заговорничат с хората, другите ми личности, и хората ги мислят за богове…

— Ти си това, което Вирек търси, нали?

— Не. Той смята, че може да се транслира сам, да кодира своята личност в тъканта ми. Жадува да бъде каквото аз някога бях. Това, което той може да стане най-много напомня най-малкото от разбитите ми личности…

— Ти… ти тъжен ли си?

— Не.

— Но твоите… твоите песни са тъжни.

— Моите песни са от разстояние и време. Тъгата е в теб. Гледай ръцете ми. Съществува само танцът. Нещата, които така цениш, са просто черупки.

— Аз… аз го знаех. Някога.

Но звуците вече бяха само звуци, зад тях нямаше гора от гласове, която да говори като един глас, и тя гледаше как идеалните сфери на сълзите й се пръскат и присъединяват към забравените човешки памети под купола на майстора на кутии.

— Разбирам — каза тя, известно време по-късно, знаейки, че говори заради удоволствието да чуе собствения си глас. Говореше тихо, не искаше отново да събуди подскоците и екотите на звуците. — Ти си колаж, направен от някой друг. Твоят създател е истинският майстор. Лудата дъщеря ли е била това? Няма значение. Някой е докарал машината тук, забил я е в купола и я е свързал към следите от памет. И е пръснал някак си всички износени тъжни доказателства за човечността на фамилията, и ги е оставил да бъдат разбърквани и сортирани от поет. За да бъдат запечатани в кутии. Не съм чувала за по-изключително произведение от това. Няма по-сложен жест… — Покрай нея преплува обкован със сребро костенурков гребен с изпочупени зъби. Тя го хвана като риба и прокара зъбите му през косите си.

От другата страна на купола екранът светна, пропулсира и бе изпълнен от лицето на Пако.

— Старецът отказва да ни приеме, Марли — каза испанецът. — Другият, скитникът, го е скрил някъде. Сеньор очаква с нетърпение да влезем в компютрите и да опазим собствеността му. Ако не можете да убедите Лъдгейт и другия да отворят ключалките, ще бъдем принудени да ги отворим сами, което ще лиши цялата структура от въздух. — Той погледна настрани от камерата, като че ли се консултираше с някой член от екипажа си. — Имате един час.

Боби излезе от офиса заедно с Джаки и момичето с кестенявата коса. Имаше чувството, че е при Тъпкача вече цял месец, и че никога няма да забрави вкуса на това място. Глупавите малки вдлъбнати спотове, насочени надолу от черния таван, меките кресла от дерматин, кръглите черни маси, резбованите дървени прегради… Бийвър седеше на бара с детонатор до него и южноафриканския автомат върху покрития си със сива акулова кожа скут.

— Как така сте ги пуснали? — попита Боби, след като Джаки отведе момичето до една от масите.

— Джаки. Беше в транс докато ти беше замразен. Легба. Каза ни, че Девата идва с онзи тип.

— Кой е той?

Бийвър сви рамене.

— Мяза на наемник. Войник на дзайбацутата. Покатерил се нависоко уличен самурай. Какво ставаше с теб, докато беше замразен?

Боби му разказа за Джейлин Слайд.

— Лос Анджелос — каза Бийвър. — Ще провърти дупка в диамант, за да намери човека, който е убил нейния човек, ама ако някой брат закъса за помощ, забрави я.

— Не съм брат.

— Мисля, че си закачил нещичко.

— И не се налага повече да пробвам да стигна Якудза?

— Това ли те накара Тъпкача?

— Аха. Той сега е вътре, гледа как твоят самурай плямпа по телефона.

— Телефона? Кой?

— Някакъв бял, че и отгоре избелен. Не ми харесва…

Бийвър погледна към Боби, след това към вратата, след това отново върна погледа си.

— Легба каза да седим мирно и да зяпаме. Вече става достатъчно объркано и без да забъркваме Синовете на Неоновата Хризантема.