Уилям Гибсън - Нулев брояч

Търнър гледаше лицето на екрана, спомняйки си Конрой в бара на хотел близо до джунглата. И по-късно, в Лос Анджелос, минавайки курса му, обяснението на потайната икономика на корпоративното измъкване на специалисти.

— Та, здрасти, Кони. Познавам те, нали?

Конрой се ухили.

— Естествено, драги.

— И знам и предложението. Вече. Искаш момичето.

— Точно така.

— И половинката, Кони. Знаеш, че работя само петдесет на петдесет нали?

— Ей, това е голямата идея — каза Конрой. — Не бих го подкарал иначе.

Търнър загледа образа на екрана.

— Е, какво ще кажеш? — Конрой все още се усмихваше.

И Тъпкача се протегна и дръпна телефонния кабел от настенния контакт.

— Точният момент. Точният момент винаги е важен. — Пусна кабела на земята. — Ако му беше отговорил, щеше да действа моментално. По този начин печелим време. Той ще се опита да позвъни отново, да разбере какво е станало.

— Откъде знаеш какво смятах да кажа?

— Просто съм виждал хора. Доста, шибано прекалено доста. И особено много такива като теб. Беше ти написано на лицето, мистър, и ти се беше засилил да му кажеш да си ебе майката и да пукне. — Тъпкача се надигна от люлеещия се стол, правейки гримаси, когато ръката му се движеше вътре в кърпата. — Коя е тази Слайд, за която той говори? Жокей?

— Джейлин Слайд. Лос Анджелос. Топ-каубой.

— Точно тя хвана Боби — каза Тъпкача. — Така че е дяволски близо до онзи тип от телефона.

— Само дето може и да не го знае.

— Дай да видим какво можем да направим по въпроса. Викни момчето да влезе.

— По-добре да намеря стария Скандал — каза той.

Тя гледаше манипулаторите, хипнотизирана от начина, по който се движеха; как се протягаха през въртележката от неща, като я и причиняваха, хващайки и отхвърляйки, и отхвърлените неща отлитаха настрани, удряйки други, поемайки по нови направления. Процесът ги разбъркваше деликатно, бавно, непрекъснато.

— По-добре да… — започна той отново.

— Какво?

— Да ида да намеря Скандала. Току-виж подхванал някоя история, ако изникнат хората на твоя шеф. Не ми се ще да пострада, скиваш ли. — Изглеждаше кротък и смътно обезпокоен.

— Екстра. Чувствам се екстра. Ще погледам. — Тя си припомни побърканите очи на Скандала, лудостта, която беше усетила да се излъчва на вълни от него; спомняше си отвратителната хитрост, който беше усетила в гласа му по радиото на Сладката Джейн. Защо ли Джонс показваше такава грижа? След това обаче си помисли какво ли е да живееш тук, в Мястото, мъртвите компютри на Тесие-Ашпул. Всичко човешко и живо сигурно би изглеждало тук драгоценно…

— Прав си. Върви и го намери.

Момчето се усмихна нервно и се отблъсна от стената, насочвайки се към отвора, където беше завързано въжето.

— Ще се върна за теб. Помни къде оставихме костюма ти…

Куличката бръмчеше и се въртеше наляво-надясно, манипулаторите се стрелкаха, довършвайки новата поема…

Никога след това не разбра дали гласовете бяха истински, но накрая стигна до усещането, че са били част от една от тези ситуации, при които истинско става просто една от концепциите.

Беше свалила якето си, защото въздухът в купола като че ли се беше затоплил, сякаш непрекъснатото движение на манипулаторите генерираше топлина. Беше завързала якето и чантичката си за една опора близо до молитвения екран. Кутийката вече е почти завършена, мислеше си, въпреки че тя се движеше толкова бързо в манипулаторите, че беше трудно да се види… Внезапно кутийката полетя свободна, премятайки се във въздуха, и тя отскочи инстинктивно и я хвана, и прелетя, премятайки се, покрай проблясващите манипулатори, със съкровището си в ръце. Не можеше да забави движението си и се блъсна в далечната страна на купола, натърти рамото си и скъса блузата си. Летейки във въздуха, тя галеше изумена кутийката, гледайки през стъкления правоъгълник подредбата на стари, придобили кафяв цвят географски карти и потъмняло огледало. Моретата на картите бяха изрязани, оголвайки олюпеното огледало, земни маси, плаващи върху мръсно сребро… Вдигна поглед точно навреме, за да види как блестящ манипулатор хваща плаващия ръкав на брюкселското й яке. На половин метър след него го последва чантичката й, премятайки се грациозно, закачена от манипулатор с оптичен сензор и проста кука на върха.

Гледаше как ръцете й бяха придърпани в непрекъснатия танц на манипулаторите. След минути якето й се запремята навън. От него бяха изрязани правилни квадрати и правоъгълници, и тя откри, че се смее. Пусна кутийката.