Уилям Гибсън - Нулев брояч

Точно в стила на Ален, помисли си тя, и усети вълна от жалост. Отново го видя свит на отвратителния килим, с гръбнак, очертан под зеления плат на якето…

— Предполагам, че се досещаш, че моето издирване на автора на кутиите включва нещо повече от изкуство, Марли. — Той махна очилата си и ги изтри в гънка на бялата си риза; струваше й се, че в изчислената човещина в движението му има нещо светотатствено. — Имам основания да предполагам, че създателят на тези предмети донякъде е в състояние да ми предложи свобода, Марли. Не съм добре със здравето. — Той постави отново очилата, нагласяйки внимателно фините златни дръжки. — Когато за последен път поисках изглед на биованата в Стокхолм, в която се намирам, ми беше показано нещо като три железопътни контейнера, омотани в капеща мрежа от тръби… Ако можех да напусна това, Марли, или по-точно да напусна разбунтувалата се тълпа клетки, която то съдържа… Е, — той отново се усмихна с прочутата си усмивка, — какво не бих платил?

И очите на Тали-Марли се завъртяха към прострелите се тъмни лишеи и далечните кули на изместената катедрала…

— Изгубихте съзнание — казваше стюардът, и пръстите му се движеха до шията й. — Това не е рядкост, и медицинските ни компютри твърдят, че сте в отлично здраве. За всеки случай приложихме дермадиск, за да облекчим адаптационния синдром, който е възможно да изпитате преди влизането в дока. — Ръката му се дръпна от шията й.

— „Европа след дъждовете“ — каза тя. — Макс Ернст. Лишеите…

Човекът се вгледа в нея. Лицето му беше внимателно и изразяваше професионална загриженост.

— Извинете ме? Бихте ли го повторили?

— Извинявам се — каза тя. — Просто сънувах… Пристигнахме ли вече там, на терминала?

— След около час.

Орбиталният терминал на Джапан Аероспейс беше бял тороид, отрупан с куполи и обрамчен от тъмни овални отвори на докове. Терминалът над г-мрежата на Марли — въпреки че нагоре беше изгубило обичайното си значение — изобразяваше доста груба анимация на въртящия се тороид, докато поредица от гласове съобщаваха на седем езика, че пътниците на борда на совалка 580 на JAL, терминал Орли 1, ще бъдат приети на терминала на станцията при първа възможност. JAL поднасяше извиненията си за забавянето, което се дължи на редовни ремонтни работи в седем от дванадесетте дока…

Марли се присви в мрежата, виждайки вече незримата ръка на Вирек във всичко около нея. Не, помисли си тя, трябва да има начин. Искам да се измъкна, каза си тя, искам да изкарам няколко часа като свободен човек, и след това ще свърша работата… Сбогом, хер Вирек, връщам се в света на живите, където бедният Ален никога няма да се върне. Ален, който умря, защото приех работата ви. Тя мигна, когато се появи първата сълза, след това зяпна с широко отворени като на дете очи мъничката плуваща във въздуха капчица, в която се беше превърнала сълзата…

И Маас, чудеше се тя, кои бяха пък те? Вирек твърдеше, че те са убили Ален, че Ален беше работил за тях. Тя имаше смътни спомени за съобщения по масмедиите, нещо свързано с най-новото поколение компютри, някакъв умопомрачително сложно звучащ процес при който безсмъртни хибридни ракови клетки произвеждаха специални молекули, които ставаха части от схеми. Тя си спомни, че Пако беше казал, че екранът на мобифона му е производство на Маас…

Вътрешността на тороида на JAL беше толкова успокояваща, незабележителна и подобна на кое да е претъпкано летище, че на Марли й се искаше да се разсмее. Същият мирис на парфюм, напрежение на нерви и добре кондициониран въздух, същият фонов шум на разговори. Осемте десети гравитация биха направили по-лесно мъкненето на куфар, но тя носеше само черната си чантичка. Измъкна билетите си през един от закопчаните с цип вътрешни джобове и потърси номера на совалката за връзка из колоните числа, изписани на най-близкия стенен екран.

Два часа до отлитането. Каквото и да казваше Вирек, тя беше сигурна, че машината му вече работи, прониквайки в екипажа на совалката или набора й от пътници, и заместванията биват гресирани от слой пари… Щеше да има болести, промени в плановете и инциденти в последния момент…

Тя преметна чантичката през рамо и тръгна по вдлъбнатия бял керамичен под, като че ли наистина знаеше къде отива, или че има някакъв план, но с всяка стъпка разбираше, че това не е така.

Тези меки сини очи я преследваха.

— Върви по дяволите — каза тя, и някакъв руски бизнесмен с масивна челюст и тъмен костюм от Гинза подсмръкна и вдигна факса си, отграждайки я от своя свят.