Уилям Гибсън - Нулев брояч

— Туристите в момента бързат обратно към кораба за разходки — каза Тали и се усмихна, и когато тя се усмихна Марли усети гладкостта на белите зъби на звездата и свежестта на устата й, и камъкът на парапета беше приятно грапав под допира на голите й ръце. — Но един от посетителите на нашия остров ще остане този следобяд с нас, един, когото отдавна искам да срещна, и съм сигурна, че ще бъдете приятно изненадани, тъй като той обикновено избягва срещите с големите медии… — Тя се изправи, обърна се и се усмихна в загорялото, усмихнато лице на Йозеф Вирек.

Марли дръпна електродите от челото си, и бялата пластмасова вътрешност на совалката като че ли се стовари на мястото си около нея. На пулта отпред мигаха предупредителни знаци, и тя усещаше вибрация, която като че ли ставаше все по-фина…

Вирек? Тя погледна набора троди.

— Е, добре. Предполагам, че наистина си водеща фигура…

— Моля да ме извините? — Студентът-японец до нея се поклати под коланите си в странно подобие на поклон. — Някакви проблеми със стима си ли имате?

— Не, не. Вие ме извинете… — Тя отново постави тродите, и вътрешността на совалката се разтвори в бръмченето на сензорни смущения, кипящ меланж от усещания, който внезапно изчезна в спокойната грация на Тали Ишъм, която държеше хладната, твърда ръка на Вирек и се усмихваше в меките му сини очи. Вирек върна усмивката, зъбите му бяха много бели.

— Радвам се, че съм тук, Тали — каза той, и Марли се остави да потъне в реалността на касетката, да възприеме записаните сензорни възприятия на Тали като нейни собствени. Стимът беше нещо, което тя обикновено избягваше, нещо в личността й не приемаше изискваната степен на пасивност.

Вирек носеше тънка бяла риза, памучни панталони, навити до под коляното, и обикновени сандали от кафява кожа. Все още държейки ръката му, Тали отново се обърна към парапета.

— Сигурна съм, — започна тя, — че нашите зрители се вълнуват от много неща…

Морето изчезна. До хоризонта се простря начупена равнина, покрита със зеленикавочерна растителност, и прорязана от силуетите на неоготическите кули на църквата на Гауди на Саграда Фамилия. Границите на света се губеха в ниска ярка мъгла, и над равнината се носеше звук като от потопени във вода камбани…

— Днес нашите зрители наброяват един — каза Вирек и погледна Тали през кръглите си очила без рамки. — Здрасти, Марли.

Марли се опита да достигне тродите, но ръцете й бяха от камък. Гравитационната сила, совалката се издига от бетонната си писта… Той я беше уловил като в капан…

— Разбирам — каза Тали усмихнато и се облегна обратно на парапета, с лакти върху топлия грапав камък. — Каква чудесна идея. Вашата Марли, хер Вирек, сигурно е наистина щастливо момиче… И след това се сети, Марли се сети, че това не е Sense/Net-овското шоу на Тали Ишъм, а част от конструкта на Вирек, програмирана ситуация, събрана от годините на „Водещи личности“, и че вече няма избор, няма изход, освен да я приеме, да слуша, да предостави на Вирек вниманието си. Фактът, че той я беше хванал тук, че я беше приковал така й казваше, че интуицията й е била права. Че машината, структурата, е тук, реална. Парите на Вирек бяха нещо като универсален разтворител, размиващ всякакви бариери пред волята му…

— Съжалявам да науча, че си разтревожена — каза той. — Пако ми казва, че бягаш от нас, но аз предпочитам да го разглеждам като стремеж на човек на изкуството към неговата цел. Предполагам, че си усетила нещо от природата на моя гесталт, и че то те е уплашило. Разбираемо е. Тази касета беше приготвена един час преди излитането ти от Орли. Разбира се, ние знаем къде отиваш, но нямам намерението да те следвам. Ти просто си вършиш работата, Марли. Съжалявам единствено че не можахме да предотвратим смъртта на твоя приятел Ален, но вече знаем кои са убийците му и кои са техните работодатели…

Очите на Тали Ишъм сега бяха очите на Марли, и те бяха впити в тези на Вирек, в които гореше синя енергия.

— Ален беше убит от агенти, наети от Биолаборатории Маас, — продължи той, — и именно Маас са му дали координатите, към които пътуваш сега, а също и холограмата, която си видяла. Връзката ми с Биолаборатории Маас е била, най-меко казано, нееднозначна. Преди две години мой подчинен се опита да ги купи. Обсъжданата сума би повлияла цялата световна икономика. Те отказаха. Пако определи, че Ален е умрял, защото те са открили, че той се опитва да продаде информацията, която са му дали, да я продаде на трета страна… — Той се намръщи. — Извънредно глупаво, защото той нямаше и представа от същността на продукта, който предлагаше.