Нийл Геймън: Американски богове

— Не те разбирам, Шадоу — каза Уилсън, докато вървяха.

— Какво не разбирате, господин надзирателю?

— Теб. Прекалено кротък си. Прекалено учтив. Изчакваш като старците, а си на колко? На двайсет и пет? На двайсет и осем?

— На трийсет и две, господин надзирателю.

— И какъв си? Латиноамериканец? Циганин?

— Поне аз не знам да съм такъв. Но е възможно.

— Или пък имаш негърска кръв. Имаш ли негърска кръв, Шадоу?

— Възможно е, господин надзирателю.

Шадоу вървеше изправен и гледаше право напред — нямаше да допусне този да го извади от равновесие.

— Така ли? Е, при всички положения ме плашиш. — Уилсън беше с пясъчноруса коса, с пясъчнорусо лице и пясъчноруса усмивка. — Напускаш ни скоро.

— Надявам се, господин надзирателю.

Минаха през две-три проверки. Всеки път Уилсън показваше служебната си карта. Качиха се по някакви стълби и застанаха пред кабинета на директора на затвора. На вратата с черни букви беше написано името му — Дж. Патерсън, — отстрани на вратата имаше мъничък светофар.

Светеше червено.

Уилсън натисна едно копче под светофара.

Две-три минути стояха в мълчание. Шадоу се опита да си внуши, че всичко е наред и в петък сутринта той ще се качи на самолета за Игъл Пойнт, но сам не си повярва.

Червената светлина угасна, светна зелената и Уилсън отвори вратата. Влязоха вътре.

През последните три години Шадоу беше виждал няколко пъти директора. Веднъж той бе развеждал из затвора някакъв политик. Друг път затворниците се бяха разбунтували и той им беше говорил на групи от по сто души — беше им обяснил, че затворът е пренаселен и понеже и занапред ще си остане такъв, е по-добре да свикват.

Отблизо Патерсън изглеждаше по-зле. Лицето му беше продълговато, прошарената му четинеста коса бе подстригана късо като на военен. Той миришеше на евтин одеколон. Зад него имаше лавица с книги, в заглавията на всички присъстваше думата „Затвор“, писалището бе безупречно чисто и празно, ако не се брояха телефонът и настолният календар с откъсващи се листове и с карикатури от „Далечната страна“ 8 8 Поредица карикатури на Гари Ларсън (р. 1950). — Б. пр. . В дясното ухо на директора имаше слухово апаратче.

— Заповядай, седни.

Шадоу седна. Уилсън застана зад него. Директорът издърпа едно чекмедже, извади папка и я сложи върху писалището.

— Тук пише, че си осъден на шест години за въоръжено нападение и побой. Излежал си три години. Трябваше да те пуснем в петък.

Трябваше ли? Шадоу усети как го присвива под лъжичката. Запита се колко ли още ще се наложи да лежи в затвора — една година? Две? Всичките три? Единственото, което каза, бе:

— Да, господин директоре. Патерсън навлажни устни.

— Какво каза?

— Казах: „Да, господин директоре“.

— Шадоу, ще те пуснем днес следобед. Ще излезеш на свобода два-три дни по-рано. — Шадоу кимна и зачака лошото. Директорът погледна документа върху писалището. — Това тук пристигна от болница „Джонсън“ в Игъл Пойнт… Жена ти. Починала е днес призори. Автомобилна катастрофа. Моите съболезнования.

Шадоу кимна още веднъж.

Уилсън го отведе обратно в килията, без да казва нищо. Отключи вратата и го вкара вътре. После рече:

— Това е от ония добри новини, дето не знаеш дали е добра новина, или е лоша шега, нали? Добрата новина е, че те пускаме по-рано на свобода, лошата, че жена ти е умряла.

И се засмя, сякаш наистина е много смешно. Шадоу не каза нищо.

Събра си вдървено багажа, повечето вещи раздаде. Остави Херодот на Тъжния и книгата с фокусите с монети и макар и да му докривя, не взе и гладките метални кръгчета, които бе изнесъл тайно от работилницата и които му бяха заменяли монетите. Навън щеше да има монети, истински монети. Обръсна се. Облече цивилни дрехи. Мина през една, после през още и още врати, знаеше, че никога вече няма да се върне през тях, и Усети вътре в себе си празнота.

От сивото небе бе завалял дъжд, вледеняващ дъжд. По лицето го жилеха топчета лед, от дъжда тънкото му яке подгизна, докато вървяха към жълтия автобус, който навремето бе превозвал ученици и с който сега щяха да ги откарат до най-близкия град.

Докато се качат, станаха вир-вода. Осем души си тръгваха. Хиляда и петстотин оставаха зад решетките. Шадоу се качи в автобуса и докато пуснат отоплението, го втресе. Не знаеше какво ще прави, къде ще отиде сега.

Главата му най-неочаквано се изпълни с призрачни образи. Във въображението си Шадоу напускаше друг затвор — много отдавна.