Е да, навън, в открито море, с достатъчно пространство откъм подветрената страна, даже и буря да се извие, какво го е грижа моряка, свикнал на подобни неща! Стъпил на палубата на някой добър кораб, той се чувствува сигурен даже и в най-страшната буря, нали най-сетне стихията все ще отмине, както са отминавали вече толкова много други бури. Само близостта на земя, за която обитателите на сушата толкова често си мислят, че несъмнено предлага по-голяма сигурност, може да накара сърцето му да потръпне, защото колкото и славно да се държи някой добър кораб навън в открито море, той все пак е обречен на гибел веднага щом килът му се докосне до морското дъно. Ако не се разбие от удара, страшните вълни срещат в него съпротива и с огромната си мощ смазват всичко, изпречило се на пътя им.
Дори самата близост на сушата изпълва моряка с тягостно, ако не и с някакво още по-неприятно чувство, когато при непрестанно духащия натам вятър зърне пред себе си онези места, където се образуват белите пенести гребени на вълните. Тогава всеки човек от екипажа стои на поста си очаквателно и с повишено внимание, защото знае много добре, че и най-малкият пропуск, дори само някоя бавно изпълнена заповед може да доведе до гибелта на кораба, а с това и до неговата собствена гибел.
Но капитан Уилки знаеше много добре какво прави и макар че отначало у него се породиха съмнения, дали този наглед толкова широк и хубав вход действително е търсеният от тях, или не е, да речем, както нерядко се случва сред коралите, само някой залив без изход, в който биха били безвъзвратно загубени, все пак сега той можеше да проследи с поглед широкия канал далеч навътре между рифовете чак до един лек завой и корабът бодро навлезе сред коралите.
Капитанът дори не нареди да свалят някои ветрила, понеже и бездруго бризът бе доста слаб, а и той не вярваше особено в разказаното от щурмана за заслепяващия блясък на морската повърхност привечер. Вероятно неговият офицер си беше наумил да отиде с лодка до заседналия кораб и може би просто се опитваше да спечели време за целта си. Но капитанът бе твърдо решен без никакво бавене да се измъкне час по-скоро от осеяния със скали фарватер и докато можеше да плава, щеше да плава. Заседнал кораб — незаседнал кораб, такова беше непоколебимото му решение!
Ето че „Бетси Ан“ навлезе вече в самия канал, а лекият ветрец все още си оставаше попътен. Но и течението, появило се между рифовете, бе благоприятно за кораба, тъй че стройният плавателен съд бързо и безшумно започна да се плъзга по огледалната водна повърхност навътре в канала. И от двете му страни кипеше прибоят, но дори и пяната му не достигаше до брига. Десетина минути по-късно той се добра до онзи завой, забелязан още от входа, зад който не можеше да проникне нито мъртвото вълнение, нито даже приливът на океана.
Но тук вече капитанът разбра, че неговият щурман бе имал право, когато го беше уверявал, че привечер ще бъде принуден да хвърли котва. Слънцето, спуснало се вече доста ниско над хоризонта, действително заливаше повърхността на океана с толкова ослепителна светлина, че беше невъзможно да се забележи каквато и да било опасност, дебнеща отдолу. Нищо друго не се виждаше, освен заслепяващия блясък на водата и съвсем скоро капитан Уилки се видя принуден да даде заповед за закотвяне.
Спуснатият лот показа дълбочина само единайсет сажена, а капитанът не искаше лекомислено да изложи кораба си на опасност и тъкмо когато бе преминал най-трудното място, да заседне на някоя плитчина или подводен риф само и само за да измине вечерта още няколко мили, след като и бездруго с настъпването на нощта щеше да бъде принуден да хвърли котва.
Заповедта бе дадена. Още от мига, когато се появиха рифовете, котвата бе приготвена за хвърляне всеки моряк беше застанал на поста си и щом корабът достигна едно място, където капитанът беше сигурен, че ще могат да прекарат нощта спокойно и извън всяка опасност, котвата бе спусната с дрънчене в дълбините, веригата й бе здраво затегната около шпила и само след около половин минута, докато отвързаха ветрилата и те се спуснаха с леко плющене, корабът се изви и замря неподвижно върху гладката повърхност.
Оттук нататък за хората последва още четвърт час усилена работа, първо да завържат здраво всички ветрила, което не биваше да бъде пропуснато от предпазливост, а после не остана нищо друго, освен да навият разхвърляните въжета и да измият палубата.
Докато се свърши тази работа, стана вече към пет без четвърт, през което време сам щурманът взе най-дейно участие във всичко, за да приключат колкото бе възможно по-бързо. Той тайно даде на хората си да разберат, че ако си плюят здравата на ръцете, вероятно още същата вечер ще имат възможност да спечелят специално възнаграждение. Това помогна.
Читать дальше