Фридрих Герстекер - Заседналият кораб

Но когато достигнаха въпросното място, разбраха, че няма да могат да се доберат до самия кораб тъй лесно, както изглеждаше отдалече, защото той бе заседнал буквално между самите рифове и сигурно някоя огромна вълна го бе натикала в дупка сред коралите, където стоеше заклещен здраво и непоклатимо. А прибоят се блъскаше толкова наблизо в рифовете, че всеки опит да се навлезе между тях би бил напразен, ако не бяха открили съвсем малко по-надолу неголям тесен канал, чиято вода издаваше, че е по-дълбок.

Даже и тук навлизането между рифовете си оставаше рисковано, защото и от двете страни разбиващите се вълни хвърляха вода в лодката им. Обаче моряците и за миг не се поколебаха да преминат през прохода, никой не каза и дума. Офицерът бе застанал на кормилото, а моряците, които и сами знаеха какво трябваше да вършат, натиснаха греблата с всички сили и след броени минути голямата лодка се насочи към претърпелия крушение кораб, нагазил достатъчно дълбоко във водата, за да се достигне от лодката удобно с ръка неговата резервна котва. Ето защо изкачването на борда не представляваше никаква трудност. Преди всичко моряците здраво завързаха с въжета собствения си плавателен съд, а после като котки се покатериха нагоре по резервната котва. Изглежда, всеки от тях искаше да стъпи пръв на борда на изоставения и все пак, както си личеше, обитаван кораб.

И въпреки това всички без изключение се изкачваха към палубата на чуждия кораб, обзети от някакво зловещо чувство. Знаеха, че стъпват на чужда собственост, и то на едно такова място, което може би съвсем наскоро е било сцена на най-ужасна трагедия. Та кой ли можеше да ги увери, че и в момента горе все още не властваха смърт и гибел, нима не се бе случвало вече често на борда на някой кораб да избухне чума или холера и останал без здрави и силни хора, умеещи да си служат с кормилото, плавателният съд да бъде изхвърлен нейде на брега, а първите хора, стъпили на него, да бъдат заразени от такава пагубна болест и да умрат клети и злощастни? Ами ако и в този случай се окажеше нещо подобно? И кажи-речи неволно всеки, който подадеше глава над фалшборда, неспокойно и боязливо оглеждаше палубата да види дали по нея не лежат трупове.

Но нищо подобно не се виждаше. Дори бе съвсем странно, че палубата никак не приличаше на палуба на плавателен съд, напуснат от екипажа си в паническо бягство, където обикновено остават да лежат пръснати в безпорядък всички неща, които не са могли да бъдат спасени. Палубата не би могла да има по-чист вид даже и ако корабът се намираше под заповедите на най-строгия капитан и беше хвърлил котва в някое безопасно пристанище. Всички фали и браси висяха в пълен порядък по куките или пък, както си му е редът, лежаха навити по палубата — и нещо повече, палубата изглеждаше пометена и измита през същия този ден. Даже месинговите части на шпила, кормилото и палубния люк изглеждаха току-що излъскани, а от комина на корабната кухня — наистина не се бяха излъгали — се виеше тънка синкава струйка дим. Сигурно имаше човек на борда, но странното бе, че навярно все още не бе забелязал пристигането им и не се показваше на палубата. Дали не беше болен?

— Дявол да го вземе, боцмане — каза щурманът полугласно, яхнал фалшборда с един крак от вътрешната, а с другия от външната страна, като все още не скачаше на палубата, — трябваше да вземем някакви оръжия. Тази история ми се струва доста злокобна и имам чувството, че тук със сигурност е залегнал в засада някой, който може внезапно да се нахвърли върху нас.

— Тогава би било зле само за този „някой“ — забеляза сухо боцманът, — защото ей там на мачтата с наблюдателницата са облегнати достатъчно много канджи, за да му направим кратуната на каша. Иска ми се само да знам дали водата за чая скоро ще заври.

Щурманът хвърли един поглед към споменатите пръти, които действително стояха подредени до мачтата в образцов ред, и тази гледка му придаде чувство на сигурност, защото подобен дървен прът в ръката на някой як мъж се превръща в доста действено и солидно оръжие.

— Е, тогава да става каквото ще, боцмане — каза той, — времето минава и на слънцето дяволски много му се иска да се скрие. Трябва да видим как стоят нещата!

С тези думи, без да се бави, той скочи на палубата, втурна се към мачтата, грабна една от канджите и като видя, че неговите хора бързо го последваха, потропа с нея по палубата. Този шум трябваше да бъде чут от всеки, който се намираше на борда, обаче… отговор не последва. Наоколо си остана мъртвешки тихо и моряците се спогледаха, поклащайки глава.