Фридрих Герстекер: Нощта върху гърба на кашалота

Тъй минаваше час след час, а Патрик продължаваше ужасната борба за своя живот. Но ето че у него се породи нова надежда — корабът започна да се приближава и непрекъснатите оръдейни изстрели, ехтяха все по-ясно и отчетливо. Той вече можеше да различи палубата, та дори и човешките фигури по нея, които се движеха насам-натам в неясната светлина.

— Ехей! Оо… ехеей! — проехтя неговият див отчаян вик към другарите му, които, без да го забележат, се канеха бавно да преминат покрай него. — Ехей!

Но отново трябваше да защитава живота си, понеже акулите, подмамени от човешкия глас, се втурнаха към него от всички страни и на много места тъмните им гърбове изплуваха и запориха морската повърхност. Ту тук, ту там неговият удар попадаше на място. Краят на жилавото и здраво дърво се беше вече нацепил от отчаяните удари — удари, които биха повалили в безсъзнание някой бик, ала при акулите съвсем рядко имаха някакво друго въздействие, освен да ги прогонят за кратко време.

А корабът? Ей го къде се носеше бавно по водата почти на такова разстояние, от което биха могли да го чуят. Отново изтрещя оръдеен изстрел и Патрик пак използва последвалата тишина, за да нададе пронизителен вик за помощ в посоката, където се намираше спасителният кораб — тъй близък, а тъй недостижим. Ала вятърът духаше срещу него и колкото по-ясно се чуваше грохотът на оръдието (дори от време на време му се струваше, че долавя и отделни гласове откъм палубата), толкова по-малка бе вероятността неговите викове да достигнат до другарите му. По този начин той само все повече и повече възбуждаше и караше да освирепеят наобиколилите го зверове, чиито нападения зачестиха. И когато видя, че корабът го отминава, тогава у него се стопиха и силата, и дързостта му, поддържали досега напразната надежда за спасение, стопиха се, защото не му остана вече никакво средство да привлече вниманието на китоловците върху себе си. Само подсъзнателният нагон, инстинктът за самосъхранение го караше да защитава живота си от нападенията на лакомите зверове със сетни сили, до сетния си дъх.

Тъй измина нощта. Бавно-бавно Южният кръст се извъртя по небето на запад, а ей там отвъд, далеч откъм изток, започна да светлее денят. Патрик можа да види всичко това, забеляза и как слънцето изскочи от морето, отново различи контурите на своя кораб, стройните мачти и свитите ветрила. Понечи да използва последното средство, за да даде някакъв знак на другарите си, и направи опит да свали ризата си и да я размаха, та дано го забележат от наблюдателницата на мачтата — ала не успя. Крайниците му се бяха схванали и вдървили, даже и гласът отказа да му служи, а премина и заглъхна в тихо хриптене. Очите му горяха, главата му се въртеше и внезапно, също като някоя тайнствена блуждаеща светлина в открито море, в мозъка му проблясна една нова безумна идея, която, завладявайки цялото му същество, изглежда, измести всичко друго, всяка мисъл за помощ или избавление, както и всяка надежда.

Измежду все още неуморно обикалящите около него акули той започна да си избира онази, върху която искаше да се нахвърли и убие с острия си къс нож и да загине заедно с нея. Най-кръвожадната акула от цялата кръвожадна сган непрекъснато го беше нападала, без да му даде възможност ни да си отдъхне, ни да се съвземе. Отново и отново тя се бе връщала, макар винаги да я бе посрещал и отблъсвал с тежкото дърво — ето защо искаше да си отмъсти тъкмо на нея.

Обаче силите му го напуснаха, страшното напрежение, на което бяха подложени духът и тялото му, заплашваше съвсем да го сломи. Откак се беше разсъмнало, макар и да не се отделяха от убития кашалот, акулите вече не нападаха човека открито — та нали и бездруго той сигурно скоро щеше да стане тяхна плячка. А откакто го бяха оставили на мира, той бе паднал на колене и почти изгубил съзнание, само следеше с поглед тъмните застрашителни перки. Напълно беше забравил кораба.

Силните викове „ехей!“ от спасителната лодка на първо време само го изтръгнаха от неговия унес. Той видя лодката, но едва ли схвана какво искаше тя от него и къде ли всъщност се намираше самият той. Но все пак отново се изправи, почувствува се подкрепен от нечии ръце, чу за поздрав приятелски, сърдечни ободряващи думи и… изпадна в безсъзнание.

В случай че когато достигне тъмната точка, забелязана от борда, тя се окаже мъртъв кит, харпунистът на лодката бе получил нареждане да вдигне бял флаг и да остане там на място, докато другите лодки му се притекат на помощ, за да вземат на буксир мъртвото животно. Но те не бяха очаквали, че там ще намерят полумъртъв един от своите другари. Ето защо харпунистът даде уговорения знак, като заби донесения флаг в тялото на кашалота, та останалите лодки да могат по-лесно да намерят мястото, но после лодката незабавно се понесе обратно заедно със спасения китоловец, развивайки най-голямата възможна бързина.