Фридрих Герстекер: Нощта върху гърба на кашалота

Нещастникът изглеждаше смъртноблед и не издаваше нито звук. Даже погледът му се плъзгаше по лицата на другарите му с безумно и тъпо изражение, сякаш вече не ги познаваше. Той се изправи сам някак механично, за да се качи в лодката, обаче щом почувствува под краката си сигурните дъски, се строполи в безсъзнание. Беше преживял ужасна нощ и тук ще трябва да се върнем към онзи момент, когато неговата лодка се отдалечи от останалите, за да започне да преследва самотния кит, отделил се от стадото си.

Те гребяха зад кита на разстояние от около петстотин крачки и докато той неколкократно се гмурка, а после отново изплуваше на повърхността, без да заподозре, че зад гърба му го дебне някакъв враг, те непрекъснато скъсяваха преднината му. Но той все повече и повече се отклоняваше от досегашната посока може би защото се канеше да опише широка дъга и да се върне на предишното място, където бяха лудували и другите животни. Обаче той промени и тази посока и ето че докато корабът се отдалечаваше в противоположен на техния курс, което лесно можеше да се забележи от лодката, китът се понесе с вятъра и течението право на запад. Патрик, който, както вече споменахме, беше харпунист, или водач, на четвъртата лодка, нареди да вдигнат ветрилото, тъй като вече имаха попътен вятър и можеха да преследват кита по-бързо и безшумно. Но дали по собствен каприз, или защото въпреки цялата предпазливост на китоловците животното бе надушило преследвачите си, в този момент то усили скоростта си и се понесе по водата толкова бързо, че даже леката лодка с помощта на попътния бриз едва-едва успяваше да скъсява разстоянието. И ето че изведнъж, тъкмо когато след тежка и упорна работа те почти се бяха приближили на разстояние, удобно за хвърляне на харпуна, и кормчията вече стоеше готов със своето „желязо“ в ръка, китът се гмурна и в следващия миг лодката прелетя над мястото, където водите все още неспокойно се люшкаха и въртяха след потъналото чудовище.

— Свали ветрилото! — проехтя незабавната и настоятелна заповед на харпуниста. В следващия миг малката рея се смъкна, лодката бавно продължи пътя си по инерция, изминавайки още известно разстояние, а кормчията, по знак, даден от ирландеца, остана на носа на лодката безмълвен и неподвижен, с вдигнат харпун, готов за хвърляне, в случай че китът отново се покаже. Обаче той самият се съмняваше дали животното ще изплува пак на това място, и поглеждайки въпросително харпуниста, посочи с ръка напред. Но макар и още млад, ирландецът бе вече опитен китоловец. Струваше му се, че начинът, по който китът бе изчезнал във водата, оправдаваше предположението му, че при това внезапно спиране на животното то едва ли щеше да се отдалечи много, преди отново да изскочи на повърхността. Докато отпуснатото ветрило се диплеше от вятъра на мачтата, а харпунистът държеше шкота увит около ръката си, за да не изгубят нито миг, ако се наложеше отново да подновят преследването, греблата отново бяха поставени на местата им и приготвени за всеки случай, а хората внимателно се взираха в бистрата вода с малко несигурната надежда, че може би нейде долу ще зърнат плуващия кит и ще могат да определят посоката, в която се движи.

— Ей там нещо плува! — извика един от хората с полуприглушен изплашен глас. — От долу на горе право към нас!

— Шшшт! — предупреди го ирландецът. — Тихо… тихо! Ще го подплашите! Къде е?

— Ето го! Ето го! — изкрещяха едновременно три-четири гласа и хората грабнаха греблата почти инстинктивно.

— Назад, гребете назад… спасявайте се! — изкрещя в този миг и харпунистът, който, наведен над борда, видя светкавично издигащата се от дълбините светлозеленикава великанска маса. Той твърде добре познаваше опасността, на която бяха изложени, ако при изплуването си колосът закачеше, макар и съвсем леко лодката им. Почти в същата секунда греблата се потопиха във водата и лодката, отхвърлена назад от силния им тласък, едва-що се бе отдалечила от мястото си на една собствена дължина, когато на повърхността с полуотворена грамадна паст изплува великанската сякаш отсечена отпред глава на могъщ кашалот. Едва подал глава, той веднага направи мощен скок встрани и вдигайки високо огромни водни маси от двете си страни, се втурна напред, за да избяга от непознатия предмет, лодката, която несъмнено бе забелязал.

Вдигнал високо харпуна, кормчията бе застанал на носа на лодката съвсем близо пред „планината от сланина“, която всъщност изплува от водата сякаш изпод краката му. Обаче в такава непосредствена близост до страшния противник, който с един удар можеше да ги смаже, ръката на кормчията се разтрепери и той не посмя да хвърли харпуна си по бягащия колос. Ала без да обръща каквото и да било внимание на опасността, мислейки в момента само за лова, за… плячката, намираща се почти в ръцете им, Патрик изкрещя: