Фридрих Герстекер: Нощта върху гърба на кашалота

— Хвърляй, хвърляй в името на сатаната!… Оставяш го да ти се измъкне изпод носа!

И грабвайки собственото си копие, той с необуздано настървение зачака онзи миг, когато щеше да му се предложи възможността да забие острото желязо зад перката на кашалота. Кормчията продължаваше да се колебае, но за размисъл му оставаха само няколко секунди, защото изпуснеше ли изгодния момент, ставаше много съмнително дали вече подплашеният кашалот някога щеше да се върне. Но ето че ветрилото, вдигнато от ръката на харпуниста, се изду от вятъра, а притиснал здраво кормилното гребло към хълбока си, той бързо изви носа на лодката и пенейки водата, тя полетя след бягащия кашалот. В този миг харпунът изсвистя, запратен от яката ръка на младия англичанин, потъна дълбоко в гърба на животното и здраво се заби в жилавата му сланина. Ветрилото бе свалено светкавично, а греблата хвърлени в лодката, след което кормчията с един-два скока се намери при кърмата и зае поста си при кормилното гребло, правейки място на харпуниста да хвърли копието си и да довърши този Левиатан на морските дълбини. Именно харпунистът е първият офицер в китоловната лодка, а кормчията — вторият. Но в началото на лова двамата бяха разменили местата си или по-скоро все още не ги бяха заели, защото при приближаването на лодката към кита управлението й се предоставя на харпуниста, тъй като то изисква много сигурна и ловка ръка, а кормчията застава отпред с харпун в ръката, за да хвърли пръв „желязото“ по кита и да го „скачи“ с лодката. Забие ли се здраво харпунът в кита, тогава самият харпунист заема място на носа на лодката с истинско копие в ръка (без кука накрая), за да убие животното. Той трябва точно да улучи едно място зад перката, което е малко вдлъбнато и има по-тъмен цвят. Единствено там огромното животно може да бъде смъртно ранено. А междувременно въжето на харпуна, свистейки и димейки, се изнизваше светкавично през открития клюз, направен за тази цел в носа на лодката, която летеше като стрела подир конвулсивно потръпващия кашалот, сменяш, непрекъснато посоката си. На носа на лодката бе застанал вече Патрик с копие в ръка, а хората, започнаха с все сили да навиват въжето, за да притеглят малкия плавателен съд отново на такова разстояние до раненото животно, което да е удобно за смъртоносен удар. Ето че най-сетне се доближиха, Патрик се изви назад и докато опашката на великана шибаше водата съвсем близо до тях и той напрегна сили, за да избегне явната опасност, смъртоносната стомана се заби дълбоко в меката област зад перката му. С победоносен блясък в очите харпунистът светкавично изтръгна копието, за да повтори удара си, но в същия миг, подтиквано от болка и безумна ярост, животното се извърна към тях тъй чевръсто и неочаквано, че кипналите и разпенени води бясно зашибаха страните му.

— Изхвърля кръв, изхвърля кръв! — заликуваха хората, а харпунистът изкрещя:

— Назад!

Но когато кормчията се хвърли с цялата си тежест върху кормилното гребло така, че се надвеси далеч извън лодката, само и само бързо да обърне носа й, и преди още китоловците да успеят да поставят греблата в ключовете им, раздразненият кашалот, който сега виждаше неприятеля тъй близо пред себе си, ги връхлетя с широко отворена паст, изхвърляйки, се от водата с удар на опашката, и без да затваря огромната си паст, той прихвана лодката тъкмо по средата, докато тя извърташе носа си, за да му избяга, стисна я с челюстите си и смачка тънките дъски, сякаш бяха от хартия.

Патрик видя опасността и още в първия миг знаеше какво ги очаква. Въпреки всичко със спокойна, уверена ръка той запрати отново вдигнатото копие право в окото на чудовището и успя да го прониже, но това не спаси лодката. Може би в предсмъртната си агония побеснялото животно изобщо не почувствува новата рана. Изхвърляйки гъста тъмна кръв, с единствения стремеж за отмъщение, то яростно смачка лодката и в следващия миг из запенените кървави вълни се завъртяха бясно купчина хаотично подмятани дървени отломки и плуващи хора, които подтиквани от инстинкта си за самосъхранение, се опитваха да докопат някоя дъска. Самият Патрик още докато падаше, почти несъзнателно, по-скоро инстинктивно бе сграбчил въжето на харпуна. Само минута след като то се уви около ръката му, той усети, че го повлече през кървавите вълни към чисти води, а после и надолу под морската повърхност. Ако кашалотът бе останал жив още броени секунди, ирландецът щеше да загине. Обаче първото хвърляне на копието го бе улучило много точно и след като отново излезе над водата, той направи още един-два кръга, шибна няколко пъти разлюлените вълни около себе си с грамадната си опашка и перки, а после се отпусна безжизнен и бавно се понесе сред окървавената вода.