Фридрих Герстекер: Нощта върху гърба на кашалота

Патрик, всъщност съвсем неволно взет от чудовището на буксир, а после изплувал отново заедно с него, започна да се притегля по въжето към бавно носения от вълните мъртъв колос и като се хвана за забития харпун, в следващия миг се изкатери на гърба му. В същия момент близо зад него проехтя безумен вик. Изплашен, той се обърна в тази посока. Викът за помощ прозвуча така ужасно, че му се изправиха косите. Но му се стори, сякаш той самият получи удар с нож в сърцето, когато съвсем наблизо различи тъмните перки на две акули, плуващи чевръсто и стръвно насам-натам, докато клокоченето на водата близо зад гърба му, както и плясъкът на морските вълни му издадоха мястото, където един от неговите другари се гърчеше в предсмъртна агония в безмилостните остри зъби на друг, трети звяр.

Както лешоядите и гарваните се събират около умиращото добиче, тъй и акулите изникват от дълбините внезапно и неочаквано, носейки гибел на плувеца. Акулата, докопа ли веднъж нещо, никой не може да й го отнеме. Държи го здраво и се върти като бясна около себе си, сграбчила го със стоманените си зъби.

В този момент тук-там из вълните все още се носеха някои от злощастните китоловци, паднали от разбитата лодка. Едни от тях се бяха вкопчили в нейните отломки, други пък бяха уловили някое гребло, за да се задържат над водата. Но от яките жизнерадостни мъже, които само преди броени минути смело и дръзко застанаха очи в очи с опасността, бяха останали само трима, а хиените на морските дълбини вилнееха вече и сред тях. Какво ли можеше да помогне срещу тях безсилният удар с ръка, пронизителният вик, изпълнен с отчаяние? Той бе музика за слуха на безмилостните страшни хищници с котешки очи и великанска сила и кървавата пяна, плувнала само след секунди по морската повърхност, бе мъртвешкият саван на нещастниците и показваше мястото на техния гроб.

— Ужасно! — простена Патрик, който едва имаше сили да се държи върху тялото на кашалота, което засега му предлагаше закрила. — Ужасно, да свършиш по такъв начин! И никаква помощ! — Погледът му отчаяно затърси спасителния кораб, който кръстосваше подир другите лодки далеч, далеч на хоризонта. А и какво ли щеше да му помогне, когато забележеха, че е изчезнал, и след като не откриеха с далекогледа лодката му, започнеха да го търсят, кръстосвайки с дни насам-натам? Оставаха му да живее само часове, може би минути, а неговите палачи се преобръщаха и гонеха въз водата около него, изскачаха и потъваха, обзети от дива радост и неизменната си ненаситна лакомия. Потръпвайки от ужас, той покри очите си с длан, почти забравил собственото си опасно положение, само и само да не гледа предсмъртната борба на своите другари. Та нали тук можеше като в огледало да види онова, което очакваше и самия него. Но кипенето и плясъкът на водата наоколо най-сетне го принудиха с инстинкта за самосъхранение, с чиято помощ човек до последната си секунда се вкопчва дори и в сламка, да помисли за собственото си спасение или доколкото бе възможно, поне да позабави ужасната си участ, та по този начин да даде някакво време и възможност за каквато и да било помощ.

За да придаде по-голяма устойчивост на харпуна в гърба на кашалота, той го заби още по-дълбоко в сланината му и вече имаше здрава опора, която му позволяваше да се задържи върху това хлъзгаво гладко туловище. Макар и неколкократно да му бе хрумвало да измъкне харпуна с помощта на ножа си и да го използва като оръжие срещу свирепите акули, той всеки път се виждаше принуден да се откаже от подобна мисъл. Паднеше ли веднъж в морето, даже и острието на харпуна нямаше да го спаси от бързата акула, която, стрелвайки се от едната или другата страна на жертвата си, в крайна сметка щеше да успее да забие зъбите си в нея и да я повлече към морските дълбини.

Но едно нещо можеше да направи. Дръжката на харпуна, представляваща късо здраво дъбово парче дърво с диаметър от около пет сантиметра, бе все още яко забито в желязото. Той го огъна насам-натам, измъкна го, освободи го от въжето с помощта на късия си нож, който като всички други моряци носеше в пояса си, а после намери време и отново да завърже въжето за харпуна. Като нави въжето на харпуна около лявата си ръка, за да получи по-добра опора, десницата му сграбчи с ведра увереност в собствените сили здравото парче дърво и със стиснати зъби и възвърнала се смелост той зачака първото нападение на неприятеля, което между другото не последва веднага. Засега акулите бяха наситили глада си и повече си играеха наоколо из окървавената вода, отколкото да търсеха нова плячка. Самата кръв пречеше на обонянието им и само от време на време, макар и напразно, се опитваха да забият зъби в огромното хлъзгаво тяло на кашалота или пък доволно и лениво плуваха подир носещите се по вълните дъски и гребла от лодката, като ту захапваха някоя от тях и я държаха известно време в устата си, ту побутваха пред себе си друга с овалната лопатоподобна горна челюст.