Тери Гудкайнд - Призраци

Ричард беше единственият, който трябваше да разбере, че използваният от него ключ е бил грешен.

— Наближават четирима конници — каза му Ничи.

Зед се спря до отвора. Погледна надолу към пътя и изсумтя в знак, че ги е видял.

— Мисля, че са Том и Фридрих — каза Кара. — Сигурно са прибрали някого, който се е промъквал насам.

— Не съм съгласна — каза Ничи. — Не ми приличат на пленници. Оттук виждам блясъка на стоманата. Онзи е въоръжен. Том би обезоръжил всеки, когото е сметнал за опасен. А четвъртият е по-скоро момиче, дете.

— Рейчъл? — възкликна Зед и като се намръщи, се наведе още по-напред, напрегнал взор да види по-добре кой наближава далеч долу по пътя между дърветата. Не след дълго феерията от златистокафяви листа щеше да угасне заедно с помръкването на сезона. — Наистина ли мислиш, че може да е тя?

— Така предполагам — каза Ничи. Той се обърна и я огледа критично.

— Изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря. Точно това иска да чуе една жена от джентълмен.

Той измърмори някакво оправдание за грубите си маниери.

— Кога си спала за последен път? Тя пак се прозя.

— Знам ли, май миналото лято, когато се върнах от Народния дворец с тази книга!

Той прие опита й да прояви чувство за хумор с кисела физиономия. Защо ли се опитва да го разсмива? Зед беше способен да разсмее някого дори само като изгрухти. А щом тя кажеше нещо, което й се струваше забавно, хората само я поглеждаха — като например Кара.

— Как вървят нещата? — попита той.

Ничи знаеше какво има предвид магьосникът. Отмахна косата си от лицето, придържайки я срещу порива на вятъра.

— Бих се възползвала от помощта ти при някои звездни карти и изчисления на ъгли. Това би ускорило нещата. Така ще мога да премина към някои други преводи и да се заема с още някои проблеми.

Зед нежно постави ръка на гърба й, разтривайки я внимателно, което беше израз на топлото му приятелско отношение.

— При едно условие.

— А именно? — попита тя, като пак се прозя.

— Да се наспиш.

Ничи се усмихна и кимна.

— Добре, Зед. — Тя посочи с брадичката си. — Но най-напред трябва да слезем да видим кой ни идва на гости.

Тъкмо се подадоха през голямата вътрешна порта на Кулата откъм страничния изход с падока, когато конниците преминаха под сводестия отвор в стената.

Том и Фридрих съпровождаха Чейс и Рейчъл. Косата на Рейчъл, която преди беше дълга, сега бе остригана късо, а Чейс имаше учудващо здрав вид за човек, пронизван с Меча на истината.

— Чейс! — извика Зед. — Ти си жив!

— Е, малко ще ми е трудно да яздя изправен, ако съм мъртъв.

Кара се подсмихна. Ничи я погледна и се запита откъде изведнъж у Морещицата се появи чувство за хумор.

— Срещнахме ги на път за насам — каза Том. — От месеци не бяхме срещали никого.

— Хубаво е да видим Рейчъл отново — додаде Фридрих. по-възрастният мъж гледаше момичето с усмивка, в която личеше цялата му искреност.

Зед повдигна Рейчъл, докато тя се спускаше от седлото, а Кара бе хванала юздите на коня й.

— Леле, колко тежка си станала — възкликна Зед.

— Чейс ме спаси — изчурулика Рейчъл. — Беше толкова храбър. Да го бяхте видели. Уби сто души съвсем сам.

— Сто души! Леле, леле, какво постижение!

— И ти промуши един в крака заради мен — каза Чейс, като скочи от седлото. — Ако не беше ти, щяха да са само деветдесет и девет.

Рейчъл риташе с крачета и се мяташе в ръцете на Зед, за да я свали на земята.

— Зед, нося ти нещо важно.

Още щом краката й докоснаха земята, тя развърза една чанта, закачена зад седлото. Занесе я до гранитното стълбище и я остави на стъпалата, после развърза шнура й.

Щом отметна капака на чантата, в ясния следобед на есенния ден нахлу мрак. Ничи имаше чувството, че гледа в мастиленочерния мрак на очите на Джаганг.

— Рейчъл — възкликна учудено Зед, — откъде се сдоби с това?

— Беше у един мъж, на име Самюъл, у когото е и мечът на Ричард. Той прободе Чейс и ме отвлече. После даде това на една вещица, наречена Шеста, и на Вайълет, Кралицата на Тамаранг — макар че тя вече май не е Кралица. Не можеш да си представиш колко е зла тая Шеста.

— Мисля, че мога — увери я Зед.

Тъй като му беше малко трудно да проследи историята, той повдигна леко кожения капак, за да погледне по-добре вътре.

Втренчена в една от кутиите на Орден, която бе оставена на стъпалата пред нея, Ничи имаше чувството, че сърцето й се е качило в гърлото. Беше неописуемо да види наяве този предмет, след като прекара седмици в изучаване на книгата, явяваща се един вид приложение към трите кутии. Теорията беше важно нещо, но да видиш на живо подобна вещ беше съвсем различно.