Тери Гудкайнд - Призраци

— Не съществува ли? — Джаганг примигна озадачен. — Как така не съществува? Това е невъзможно.

— Опожарен е напълно, Ваше превъзходителство. Не е останала тухла върху тухла. Пожарите бяха толкова огромни, че беше невъзможно да бъде спасена дори една талпа. Овощните градини по целия път към хълмовете са унищожени. Нивите с узрялата реколта във всички посоки около града са на пепел. Земята е осолена. Там повече нищо няма да поникне — никога. Плодородната някога почва повече никога няма да роди плод. Сякаш самият Пазител е опустошил всичко.

— Ами войниците! Какво правеха те през това време?

— Черепите, набити на коловете, бяха на войниците от тамошните поделения. Обезглавени са до последния човек.

Джаганг хвърли поглед към Калан, все едно тя имаше нещо общо с тази катастрофа. Погледът му й подсказваше, че намира някаква връзка между нея и сполетялата ги беда. Той смачка в ръка свитъка и се обърна към вестоносеца.

— А братята от Ордена? Те обясниха ли какво се е случило и защо не са могли да го предотвратят?

— Към Така-Мар имаше зачислени шестима братя, Ваше превъзходителство. Бяха поставени на пост, всеки на различен път из града. И шестимата са одрани живи. На главата на всеки от тях бе поставена отличителната монашеска шапка, за да е ясно на всички чие е тялото.

Тълпите, избягали от града, твърдят, че нападението е станало през нощта. Всички бяха изпаднали в такъв ужас, че не ни се удаде да извлечем много полезна информация от тях. Разбрахме само, че нападателите са били войници от Д’Харанската империя. Всички бяха сигурни в това. Всичките тези хора са останали без дом.

Нападателите не са предприели нищо, за да изтребят бягащото население — освен ако някой не окажел въоръжена съпротива. В същото време много ясно показали на бегълците, че имат намерение да сравнят със земята целия Стар свят и всеки, който поддържа Императорския орден.

Войниците казали на хората, че Орденът и неговите доктрини са отговорни за това, което им се е случило, за опустошаването на земите и домовете им. Войниците се кълнели, че ще преследват хората на Стария свят до гроб, а после и до най-тъмните ъгли на отвъдния свят, ако не се откажат от учението на Ордена.

Калан осъзна, че се усмихва, едва когато Джаганг се нахвърли върху нея и я зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че тя не успя да се задържи на краката си. Знаеше, че ще я бие до кръв тази нощ.

Не я беше грижа. Заслужаваше си да чуе онова, което току-що бе чула. Не можеше да спре да се усмихва.

НИЧИ СЕ ЗАГЪРНА по-ПЛЪТНО в наметалото си и се облегна на крепостната стена. Надникна през процепа между два зъба към пътя, който се виеше далеч долу, и проследи с поглед четиримата ездачи, поели нагоре по посока на Кулата. Все още бяха доста далеч, но тя бе почти сигурна кои са.

Ничи се прозя, докато гледаше надолу към Ейдиндрил и необятните горски килими, застлани около града. Живите есенни цветове започваха да чезнат. Докато гледаше дърветата, плъзнали по склоновете на заобикалящите я планини, и как те дръзко оповестяваха смяната на сезоните, мислите й се насочиха към Ричард. Той обичаше дърветата. Ничи също ги бе заобичала, защото й напомняха за него.

Тя виждаше дърветата в различна светлина и по други съображения. Те символизираха прелома във времето, сменящите се сезони, смяната на действителността, която беше част от света, в който тя живееше сега — заради връзката им с всички тези неща, които изучаваше в Книгата на живота. Всичко беше свързано в сложна плетеница — действието на силата на Орден и функционирането на тази сила чрез връзката й със света на живота. Светът, сезоните, звездите, разположението на Луната бяха частите, чрез които се постигаше хармония — всички те допринасяха за силата на Орден и същевременно я управляваха. Колкото по-навътре потъваше в книгата, толкова по-осезаемо чувстваше пулса на времето и живота, които я заобикаляха.

Освен това беше установила с пълна категоричност, че Ричард е запаметил фалшив ключ.

Не каза на Зед — засега това не бе толкова важно. Пък и би й било трудно да го докаже. Важното беше не толкова какво казва „Книгата на живота“, а как го казва. Тази книга беше на друг език, не просто на високо Д’харански. Да, наистина беше написана на високо Д’харански, но всъщност нейният истински език беше двустранната й връзка със силата, предизвиквана чрез нея.

Формулите, заклинанията и ритуалите бяха само едната страна на медала. По много неща всичко това й напомняше колко убедително Ричард използваше езика на символите. Ничи едва сега успя да го разбере напълно — след като прочете всичко със собствените си очи в „Книгата на живота“. Започваше да различава в линиите и овалите на определени формули техен собствен език. За пръв път имаше чувството, че разбира в дълбочина какво всъщност има предвид Ричард.