Тери Гудкайнд - Призраци

— Не можех да позволя да остане у тях — каза Рейчъл на Зед. — Така че, щом ми се откри възможност да избягам, я взех със себе си.

Зед разроши остриганата й руса коса.

— Браво на теб, малката ми. Винаги съм знаел, че ти си специална.

Рейчъл прегърна магьосника през шията.

— Шеста накара Вайълет да прави рисунки на Ричард. Беше ужасно да ги гледам какво правят.

— В пещера ли? — попита Зед. Когато Рейчъл кимна, той отправи поглед към Ничи. — Това обяснява много неща.

— Ричард там ли беше? Видя ли го? — Ничи направи крачка към нея.

— Не — поклати глава Рейчъл. — Един ден Шеста изчезна. Когато накрая се върна, каза на Вайълет, че го била довела със себе си в замъка, но Императорският орден го заловил.

— Императорският орден… — повтори Зед.

Ничи се запита кое е по-лошо за Ричард — да е пленник на вещицата или роб на Императорския орден.

Май най-лошото все пак беше да е лишен от дарбата си, от меча си и да се намира в плен на Ордена.

КАЛАН СЕ СГУШИ в наметалото си, вървеше редом до императора. Бе станала негов неизменен, мълчалив придружител. Не по собствена воля, разбира се, а по принуда — независимо дали явна или прикрита. Нощем спеше на килима до леглото му — нещо като постоянно напомняне за това, къде ще се озове накрая. През деня не се отделяше и на крачка от него, все едно беше негово куче, което водеха на каишка. Нейната каишка обаче бе желязна яка, която я държеше в пълно подчинение.

Не можеше да си представи какво би могло да породи такава ненавист, какво може да е дало тласък на обсебилата го нужда да накаже нея за греховете, които приписваше на враговете си. Каквото и да бе сторил, за да си навлече тази омраза, той я заслужаваше.

Когато внезапен порив на режещия студен вятър премина през лагера, Калан скри едната страна на лицето си под мантията. Мъжете извръщаха лицата си от връхлитащите ги песъчинки, които вятърът носеше. Есента си отиваше бързо и съвсем скоро щеше да ги застигне зимата. Калан знаеше, че тя няма да бъде приятна навън в полето около обсаденото плато, на което се намираше Народният дворец, но също така знаеше, че с плячката пред очите си Джаганг нямаше да пропусне тази възможност за нищо на света. Ако имаше качество, с което да се слави, то това бе упоритостта.

Предполагаше се, че има още едно копие от „Книгата на преброените сенки“, скрито някъде в това плато, и Джаганг възнамеряваше да се сдобие с него.

В равнината Азрит строителството напредваше. Бе продължило през цялата есен и тя знаеше, че ще продължи и през зимата, ако е необходимо чак до пролетта, докато не бъде завършено започнатото. Разбира се, ако почвата под краката им не замръзне. Но Калан подозираше, че императорът има планове как да продължи дори и това да се случи — вероятно щяха да бъдат запалени огньове, ако е необходимо, за да се размразява пръстта. Калан предполагаше също така, че стига да е суха, земята пак ще може да се копае, макар и замръзнала.

Нямаше начин голямата вътрешна порта към платото да бъде пробита, а що се отнася до външния път, който водеше нагоре, беше установено, че е безсмислено да бъде атакуван от такъв огромен брой хора.

Но Джаганг намери разрешение на тази трудна ситуация.

Възнамеряваше да построи широк полегат път, по който армията му да достигне право до стените на двореца, кацнал отгоре на платото. Веднъж стигнали под стените, щяха да използват обсадни машини за разрушаването им. Но първо трябваше да се доберат до там.

И така, войската се зае със строителството на пътя. Той трябваше да е достатъчно широк и това се налагаше по две причини — и двете еднакво важни. Първо, така щяха да имат възможност да атакуват масирано, за да е трудно на защитниците да ги отблъснат. И второ, платото се издигаше над нивото на равнината Азрит. За да достигне пътят до тази височина, трябваше да има огромна основа, иначе цялата конструкция можеше да рухне. По тази причина се наложи първо да издигнат малка планина срещу платото и така да достигнат нужната височина. Замисълът беше наистина дързък.

Разстоянието, което делеше изходната точка от заветната цел, беше обезкуражаващо голямо. Заради височината на платото се наложи да предвидят пътя с достатъчно голяма дължина, за да се издига плавно и оборудването да може да бъде извозено безпрепятствено нагоре, до самите стени на Народния дворец.

В началото идеята изглеждаше налудничава и неосъществима, но е наистина поразително какво могат да постигнат милиони мъже, които нямат друга работа, и техният обхванат от бяс император, който изобщо не се интересуваше от тяхното състояние. Във всеки един момент от деня, а понякога и под светлината на факлите, дълги, виещи се като змии редици от хора носеха сандъци с пръст и камъни по посока на уголемяващата се рампа на пътя или пък изкопаваха могили с нов материал. Камъкът се смесваше с по-фината почва, за да я заздрави.