Тери Гудкайнд - Уязвимата империя

Магията на меча действа според убежденията на собственика му. Тя покосява единствено този, когото Търсачът счита за враг. Не би се насочила срещу приятел. Точно това трябваше да разбера. Като си налагах да балансирам използването на меча, по този начин аз всъщност показвах, че не съм убеден в правотата на действията си. Значи, като съм хранел в себе си вяра в една фалшива идея, която ми е била насаждана цял живот, също както е бил учен и народът на Бандакар — че убийството никога не е оправдано, аз сам съм потискал магията на меча. Чак когато напълно разбрах, че магията няма нужда от балансиране заради кръвта, която съм пролял, тъй като това проливане на кръв е не само правдиво, но е и единственото възможно правдиво действие, чак тогава магията на Меча на истината, а също и дарбата ми можаха да се възродят. Като отхвърлях месото, признавах, че дълбоко в себе си вярвам в същото, в което вярваше и народът на Бандакар, когато за първи път срещнахме Оуен и хората му — че убийството никога не е оправдано. Като си налагах да не се храня с месо, за да запазя равновесието, аз отричах вътрешно нуждата от самосъхранение, отричах същността на отстояването на правото на живот. Самото търсене на „компенсация“ заради нещо, в което съм бил прав, създаваше конфликт, който предизвикваше главоболието и който накара силата на Меча на истината да ми изневери. Причината беше в мен.

Ричард бе нарушил Първото правило на магьосника, вярвайки в една лъжа — че винаги е грешно да се убива, — защото се страхуваше да повярва в обратното. Бе нарушил и Второто правило, но най-силно и с най-мъчителни последствия бе нарушаването на Шестото правило. Беше пренебрегнал разума заради сляпата вяра. Загубата на дарбата и силата на меча бяха пряк резултат от потискането на разумната мисъл.

За щастие, спазвайки Осмото правило, Ричард бе успял да се вгледа в делата си и най-накрая да разбере накъде го водят мислите му. Едва тогава бе дораснал да се справи със ситуацията.

В крайна сметка бе изпълнил Осмото правило.

Ричард премести тежестта на другия си крак и се взря в насочените към него лица.

— Накрая разбрах, че делата ми са правдиви и нямат нужда от компенсация, тъй като равновесието им идва от разума. Разбрах, че понякога проливането на кръв е не само оправдан, но и единственият правилен и морален изход. Накрая разбрах точно това, което исках от вас да разберете. Че победата трябва да се заслужи.

Оуен погледна към останалите и се почеса по главата.

— Е, като обърнем поглед назад, смятам, че погрешната ти преценка е била напълно разбираема.

Дженсън, чиято червена коса се открояваше на зеления фон на дърветата и полето, го погледна с присвити срещу слънцето очи и въздъхна.

— Ох, радвам се, че съм родена без искрицата на дарбата. Да си магьосник изглежда ужасно трудно.

Всички мъже закимаха, изразявайки гласно одобрението си.

Ричард се усмихна на Дженсън.

— Много неща в живота са трудни. Също като, твоята дилема. Какво реши?

Дженсън плесна с ръце и хвърли поглед към Оуен, Ансон и останалите с тях.

— Ами, тази империя вече не е прокудена. Тя вече не е изложена на произвола на тиранични владетели. Сега е част от Д’Хара. Хората тук искат същото, каквото и ние. Мисля, че ще остана с тях за известно време, за да довърша това, което вече започнах. Ще се опитам да им помогна да станат част от големия свят. Предложението ти ми харесва, Ричард, и искам да им бъда в помощ.

Ричард се усмихна на сестра си. Прокара ръка по красивата и червена коса.

— При едно условие — добави тя.

Ричард отдръпна ръката си.

— Какво условие?

— Ами нали съм от рода Рал, така че… Мислех си, че ще имам нужда от надеждна защита. Бих могла да стана мишена… знаеш как е. Някои хора желаят смъртта ми. Джаганг с удоволствие би ме…

През смях Ричард я придърпа с една ръка към себе си, за да я накара да замълчи.

— Том, в качеството ти на защитник на династията Рал те назначавам за личен охранител на сестра ми — Дженсън Рал. Това е важна задача и означава много за мен.

— Сигурен ли си, Господарю Рал? — вдигна вежди Том.

Дженсън го перна с опакото на ръката си.

— Разбира се, че е сигурен. Нямаше да го каже, ако не беше сигурен.

— Чу дамата — обяви Ричард. — Сигурен съм.

Лицето на едрия светлокос Д’Харанец се разтегна в широка момчешка усмивка.

— Добре тогава. Заклевам се, че ще я пазя, Господарю Рал.

Дженсън махна небрежно към групата хора и града отзад.