Тери Гудкайнд - Уязвимата империя

— О, да! — кимна Рейчъл сериозно. — Всички се грижим добре за Котарак.

— Какво мислиш, Рейчъл? — попита най-накрая Чейс. — Би ли искала да живееш на това прашно и старо място със Зед?

Рейчъл скокна и прегърна крака на Чейс.

— О, да, може ли? Ще бъде знаменито!

— Значи е решено — въздъхна Чейс. — Но ще трябва да се държиш добре и да не вдигаш много шум на Зед.

— Обещавам — каза Рейчъл и се обърна загрижено към магьосника. — А ще трябва ли и мама като нас да пролази онзи тесен тунел, за да дойде до Кулата?

— Не, не. Ще уредим да дойде по нормалния път, както подобава на една дама — засмя се Зед, а после се обърна към Фридрих. — А, ти, граничен надзирателю? Искаш ли да продължиш да изпълняваш волята на Господаря Рал и да останеш да ни помагаш да пазим Кулата?

Фридрих бавно и замислено завъртя дървения ястреб на върха на едното му крило.

— Знаеш ли — добави Зед, — докато чакаш някое страховито нападение, ще намериш в Кулата цели купища остарели позлатени вещи, които отчаяно се нуждаят от поправка. Може би ще размислиш над предложението ми да станеш главен златар на Кулата? Имаме много златни листа. И когато един ден хората се завърнат в Ейдиндрил, ще имаш и постоянни клиенти.

Фридрих бе забил поглед в масата.

— Не знам. Всичко, което ми се случи напоследък, беше много вълнуващо, но откакто жена ми Алтея е мъртва, нищо не може да задържи интереса ми.

— Знам как е. И аз имах жена някога — кимна Зед. — Мисля, че ще ти се отрази добре да се хванеш да вършиш полезна работа.

— Е, добре — усмихна се Фридрих. — Приемам работата, магьоснико.

— Чудесно — обади се Чейс. — Тъкмо ще има кой да ми помага да заключвам непослушни деца в подземието.

Рейчъл се изкикоти. Чейс приглади косата си назад и стана.

— Е, Фридрих, щом ще бъдем надзиратели на Кулата, мисля, че трябва да направим няколко обиколки и да се уверим, че всичко е спокойно. Мястото е доста голямо, та Рикка сигурно би приела малко помощ.

— Само не забравяйте за щитовете — напомни им Зед, докато те се отправяха към вратата.

След като двамата мъже излязоха, Рейчъл подаде на Зед още един сухар, та да си доотопи яхнията. Беше сбърчила малкото си челце в сериозно изражение.

— Докато живеем тук, много ще се стараем да не вдигаме много шум, Зед.

— Знаеш ли, Рейчъл, истината е, че Кулата е просторно място. Съмнявам се, че вие с братята и сестрите ти ще ми пречите, ако решите да си поиграете.

— Сериозно?

Зед извади от джоба си една кожена топка, украсена с избелели сини и розови зигзагообразни линии, и я остави на масата.

Очите на Рейчъл светнаха.

— Намерих тази стара топка — размаха сухара си Зед. — Най-доброто за една топка, мисля си, е някой да си играе с нея. Дали с братята и сестрите ти ще искате да си играете с тази, щом дойдете да живеете тук? Можете да я хвърляте и ритате из залите, колкото ви душа иска.

— Наистина ли, Зед? — зяпна Рейчъл.

— Наистина — ухили се той на смаяното и изражение.

— Можем да я тупаме в тъмната зала със смешните звуци. Тогава изобщо няма да ни чуеш гласовете.

— Това старо място бъка от смешни звуци и една подскачаща топка едва ли ще вдигне кой знае каква тупурдия.

Тя се покатери в скута му и с малките си ръце го обгърна в здрава прегръдка.

— Сега, като я няма онази ужасна яка около врата ти, си много по-удобен за прегръщане.

Зед я погали по гърба, докато тя го прегръщаше.

— Да, мъничката ми, много по-удобен съм.

Тя се отдръпна назад и го погледна.

— Ще ми се Ричард и Калан също да бяха тук да си играем с топката. Нещо страшно ми липсват.

— И на мен, мъничката ми. И на мен — усмихна се Зед.

— Недей да тъжиш, Зед! — начумери се тя. — Няма да ти вдигам много шум.

— Май има още много да учиш как се играе с топка. — Зед размаха пред лицето и клечестия си пръст.

— Нима?

— Ами да. Смехът и игрите с топка са неразделни като сухарите и яхнията.

Рейчъл го изгледа изпод вежди, чудейки се дали той казва истината.

Зед я пусна да стъпи на пода.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще взема да дойда с теб и да ти покажа как се прави.

— Честно, Зед?

— Съвсем честно — стана той и разроши косата и, после грабна топката от масата. — Да те видим можеш ли да покажеш на тази топка какво значи да се забавляваш от сърце.

РИЧАРД ОПРЯ ГРЪБ В СКАЛАТА под сянката на няколко бели дъба и се загледа далеч в хоризонта, очертан от сребристите кленове, блещукащи от повея на ветреца. Въздухът все още бе свеж от дъжда, валял предишния ден. Облаците се бяха оттеглили по-нататък, оставяйки зад себе си чисто, светло синьо небе. Свежа беше най-после и главата на Ричард.