Тери Гудкайнд - Лавинен огън

— Как… възможно ли е? — продължи Ничи.

— Излекувай ме и ще ти кажа.

— Искаш да кажеш, да те излекувам, за да ме предадеш както предния път. Няма смисъл, Тови. Или ще ми кажеш всичко, от началото до края, или ще си седя тук и ще гледам как бавно се спускаш във вечната прегръдка на Пазителя. Може да се постарая да те позакрепя мъничко, колкото да удължа агонията ти. Да продължиш да усещаш раздиращата болка в корема си още и още.

Тови докопа роклята и и я стисна.

— Моля те, Сестро, помогни ми. Боли ужасно.

— Говори, „Сестро“.

Тови пусна роклята на Ничи и извърна глава.

— Заради връзката с Господаря Рал е. Заклехме се в нея.

— Ти какво, за такава глупачка ли ме мислиш? Ако продължаваш да ми се подиграваш, ще те накарам да страдаш, докато забравиш мисълта си и накрая пукнеш.

— Не, вярно е — обърна се жената и я погледна.

— Как е възможно да се вречеш във вярност на човек, чието унищожение желаеш?

— Сестра Улиция намери начин — ухили се Тови. — Заклехме му се във вярност, но го накарахме да ни пусне, преди да е успял да ни включи в списъка на подчинените си.

— Версията ти започва да издиша все повече.

Ничи дръпна ръката си от Тови. Понечи да се изправи, другата изохка.

— Моля те, Сестро Ничи, вярно е. Разменихме свободата си за нещо, което той силно желаеше.

— Какво би могъл да иска Господарят Рал толкова силно, че да е готов да пусне на свобода кохорта от Сестри на мрака? Това е най-ненормалното нещо, което някога съм чувала.

— Жена.

— Моля?

— Искаше една жена.

— Все пак той е Господарят Рал, може да има всяка, която си пожелае. Трябва само да я посочи и ще му я пратят в леглото. Освен ако избраницата му не предпочете ешафода. Не съм чувала някоя да го е правила.

— Не, не става въпрос за това. А за жена, която той обича.

— Достатъчно — възмутено изпухтя Ничи. — Довиждане, Сестро Тови. Не забравяй да предадеш поздравите ми на Пазителя, като стигнеш в селенията му. Съжалявам, но ми се струва, че срещата ви няма да се състои още известно време. Всъщност като се замисля, може да се позакрепиш още доста дни. Жалко.

— Моля те! — Ръката и заопипва слепешката, за да докопа единственото и спасение. — Моля те, Сестро Ничи. Изслушай ме! Обещавам да ти кажа всичко.

Ничи седна и пак взе ръката на Тови в своята.

— Е, добре, но не забравяй, че силата винаги има две страни.

— Не! Моля те! — изкрещя тя от болка и изпружи гръб.

Ничи не изпитваше никакви угризения за действията си. Знаеше, че не може да съществува никакво морално равенство между изтезанията, които прилага в момента, и тези на Императорския орден, които на пръв поглед изглеждаха не по-различни. Нейният мотив в случая бе спасяването на човешки животи. Императорският орден си служеше с изтезанията като средство за подчинение и прекършване на волята, като оръдие за всяване на страх във вражеските редици. И понякога като средство да си доставят удоволствие, понеже се чувстваха силни и могъщи, като държаха в ръце не само човешката болка, но и самия живот.

Императорският орден си служеше с изтезания, понеже тези хора не зачитаха ни най-малко човешкия живот. Ничи го правеше поради точно обратната причина — понеже обичаше живота. Макар че някога за нея нямаше особено значение, откакто се обърна с любов към живота, започна да осъзнава тази разлика дълбоко и драматично.

Ничи прекрати потока на силата, която причиняваше болка на Сестрата и Тови се отпусна с благодарна въздишка. Челото и бе плувнало в пот.

— Моля те, Сестро, облекчи поне малко страданията ми и ще ти разкажа всичко.

— Започни с това кой те прободе.

— Търсачът.

— Ричард Рал е Търсачът. Нима смяташ, че ще повярвам на тези глупости? Ричард Рал би ти отсякъл главата с един замах.

Тови поклати глава.

— Не, не, ти не разбираш. Този човек носеше Меча на истината. — Посочи към корема си. — Не мога да сбъркам Меча на истината, щом мине през тялото ми. Той ми се нахвърли изневиделица и преди да разбера кой е и какво иска, копелето ме прободе.

— Я по-добре започни от самото начало — отрони Ничи, прилепила пръсти в челото си в жест на объркване.

Тови сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание. Ничи увеличи притока на целебна сила в тялото и за да и донесе нужното облекчение, но без да лекува раната и. Ничи нямаше намерение да я лекува — не искаше да възстанови силите на ранената дотолкова, че тя да може сама да си помогне. Тови изглеждаше като блага баба, но всъщност беше отровна змия.