Тери Гудкайнд - Лавинен огън

Щом се отклониха от централния коридор, Ричард постепенно забави ход, докато накрая спря напълно. Гвардейците спряха на почтително разстояние — хем достатъчно близо, в случай на нужда, хем по-встрани, за да не пречат. Всички застинаха в очакване, Ричард огледа един страничен коридор. Кара се почувства неловко.

— Крилото за Морещиците — обясни тя на незададения въпрос в очите на Ничи.

— Стаята на Дена беше в дъното на този коридор — показа Ричард с ръка. — А твоята стая се пада ей там.

— Откъде знаеш? — изумена попита Кара.

— Спомням си, че съм бил там, Кара — отвърна той след известно непроницаемо мълчание.

— Спомняш си? — Лицето на Кара придоби цвета на кожената и униформа. Ричард кимна. — Значи знаеш?

— Разбира се, че знам, Кара.

— Как разбра? — Очите и се напълниха със сълзи.

— Когато докосна Агиела ти, изпитвам болка. Агиелът причинява болка само когато човек е бил обучаван с него, с конкретното оръжие. Или когато Морещицата иска съзнателно да причини болка.

— Господарю Рал… съжалявам.

— Мина доста време, Кара, сега ти си нов човек. Аз бях враг на твоя Господар Рал. Нещата се променят.

— Сигурен ли си, че съм се променила достатъчно?

— Други хора са те превърнали в онова, което беше преди. Ти сама направи от себе си това, което си днес. Нали помниш, когато звярът те нарани и аз те излекувах?

— Нима мога да забравя?

— Значи знаеш как се чувствам. Тя му се усмихна.

Ричард свъси чело.

— Докоснах…

В очите му блесна внезапно прозрение.

— Мечът!

— Моля? — попита Ничи.

— Мечът на истината. Онази сутрин, докато спях, мисля, че Сестрите са ми направили магия, за да спя по-дълбоко и те да могат да отвлекат Калан. Но аз докоснах ефеса на меча си. Докосвах Меча на истината, когато са я отвлекли и са накарали всички да я забравят. Мечът ме е защитил от тази магия. Ето защо си я спомням. Мечът на истината се е оказал противодействието на техните действия. — Ричард изведнъж се разбърза. — Бързо, трябва да стигнем в лагера и да разберем коя е ранената старица.

Смаяна за пореден път, Ничи хукна след него.

НИЧИ ОСТАНА ДЪЛБОКО ИЗНЕНАДАНА от военния лагер. Дотолкова беше свикнала с вида на армията на Джаганг, че дори не се бе замисляла колко различно би могло да бъде всичко, колко различни биха могли да бъдат хората. Беше съвсем естествено, разбира се, но тя просто не се бе замисляла.

Въпреки че беше вечер, имаше достатъчно огньове и тя бе очаквала да стане обект на нездраво внимание, да и се подхвърлят мръсотии, имащи за цел да я шокират и стреснат или да я унижат и уплашат. Мъжете в биваците на Ордена винаги бяха дюдюкали и подсвирквали, бяха я обсипвали с неприлични жестове и бяха избухвали в неприличен смях.

Тези войници, вярно, обръщаха се да я погледнат, вероятно, защото не се случваше често жена като нея да влезе в лагера. Но само гледаха. Поглед, възхищение в очите, тук-там усмивка или почтително кимане с глава — така я посрещнаха. Може би защото тя бе в компанията на Господаря Рал и на Морещица с червена униформа? Не, не мислеше, че причината е това. Тези мъже бяха различни. От тях се очакваше да се държат достойно.

Всеки, който забележеше Ричард, заставаше мирно, ударил юмрук в гърдите си, гордо изправен. Някои предпочитаха да го поизпратят малко и сподиряха известно време кортежа му. Всички явно бяха на върха на щастието да го видят сред тях, да видят отново своя Господар Рал.

Освен това лагерът беше далеч по-подреден. Ничи се зарадва най-много на това, че изглежда сухо — знаеше, че няма нещо по-неприятно от влага и киша сред палатките. В този лагер животните бяха отведени настрани и осигурени така, че да не създават проблеми. Каруците не се пречкаха по главния път през лагера. Всъщност навсякъде бяха създадени удобни пътеки за преминаване между палатките.

Мъжете изглеждаха уморени от дългия преход, но въпреки това палатките им бяха подредени по определен начин, а не хаотично опънати, където дойде, както ставаше в лагерите на Императорския орден. Огньовете бяха малки, колкото да посрещнат непосредствените нужди за готвене, а не за развлечение на побеснели пияни войници, които танцуват, пеят и се карат край огромни клади.

Другата основна разлика беше, че никъде не видя палатки за изтезания. В Ордена винаги се определяше зона, отделена за извършване на мъчения. Вътре се изливаше постоянен поток от хора, които трябва да бъдат разпитвани, и изтичаше не много по-малък поток от трупове. Непрекъснато се чуваха писъци и вой, които се сливаха с останалите звуци в шумна глъчка.