Тери Гудкайнд - Лавинен огън

И друго — беше доста тихо. Мъжете приключваха с вечерята си и се приготвяха за сън. Над палатките се стелеше тишина и спокойствие. В лагерите на Ордена никога не настъпваше такова време.

— Насам! — вдигна ръка един от гвардейците, за да им покаже палатките на командния състав в далечината.

От една палатка се подаде едър русоляв офицер, чул приближаване на коне. Явно вече го бяха предупредили, че Господарят Рал е на път към него.

Ричард скочи от седлото и попречи на мъжа да падне на колене — пред него за отдаване.

— Генерал Мейферт, радвам се да те видя, но нямаме време за това.

Мъжът само кимна.

— Както пожелаеш, Господарю Рал.

Ничи проследи блесналия поглед на генерала, когато Кара застана до Ричард.

— Господарке Кара — рече той и приглади русата си коса.

— Генерале.

— Животът е твърде кратък, за да се преструвате, че сте най-обикновени познати — подкани ги Ричард, внезапно почувствал как в гърдите му се надига гняв. — Трябва да разберете, че всеки момент, който имате възможност да прекарате заедно, е ценен, а и не виждам нищо лошо в това да прегърнеш любим човек. Нали точно за тази свобода се борим. Е, какво ще кажете?

— Да, Господарю Рал — рече генералът, хванат неподготвен.

— Дойдохме заради рапорта, който си изпратил — за жената, пронизана от меч. Жива ли е?

Младият генерал кимна.

— През последния час не съм проверявал, но преди това беше жива. Полевите лечители се погрижиха за нея, но има някои рани, които далеч надхвърлят техните способности. Случаят е точно такъв. Била е пронизана в корема. Това означава бавна и мъчителна смърт. Всъщност не мислех, че жената ще изкара толкова дълго.

— Разбрахте ли как се казва? — попита Ничи.

— Когато беше в съзнание, не пожела да ни каже. Но после изпадна в треска и пак я попитахме — каза, че името и е Тови.

Преди да зададе следващия си въпрос, Ричард стрелна с очи Ничи.

— Как изглежда?

— Едра, възрастна жена.

— Описанието съвпада — отбеляза Ричард и изтри лицето си с ръка. — Трябва да я видим. Веднага.

— Последвайте ме — кимна генералът.

— Чакай! — спря го Ничи.

— Какво има? — обърна се Ричард към нея.

— Ако отидеш ти, няма да ти каже нищо. Мене не ме е виждала от цяла вечност. Последния път аз бях робиня на Джаганг, а тя избяга. Може би ще успея да я изработя така, че да ми каже истината.

Ничи разбираше, че Ричард няма търпение да се добере до една от жените, които според него бяха похитили любимата му.

Самата тя все още не знаеше дали може да му вярва. Вече се питаше дали не и се ще да вярва, че Калан е само илюзия, защото се опитва да щади собствените си чувства към Ричард.

— Нека опитам аз, Ричард — пристъпи тя към него. — Появиш ли се пръв, няма да мога да направя нищо. Мисля, че ще успея да я накарам да проговори, но ако те види — край на играта.

— И как по-точно смяташ да я изиграеш?

— Виж, искаш ли да знаеш какво се е случило с Калан, или предпочиташ да обсъждаме как точно смятам да изтръгна информация от Тови?

Той стисна устни и замълча за момент.

— Изобщо не ме интересува, ако ще да и изтръгнеш вътрешностите с голи ръце. Само я накарай да говори.

Ничи вдигна ръка на рамото му, после последва генерала. Постепенно го настигна и закрачи до него през почти тъмния лагер. Сега разбра защо Кара го смята за привлекателен. Имаше миловидно и красиво лице и приличаше на човек, който за нищо на света не би могъл да изрече и едничка лъжа.

— Между другото — рече той, като я погледна, — казвам се генерал Мейферт.

— Бенджамин — кимна Ничи.

Той се сепна и спря насред тъмния лагер.

— Откъде знаете?

— Кара ми разказа за теб — усмихна се Ничи. Той продължаваше да я гледа втренчено. Тя го хвана за ръката и го дръпна да вървят. — Бих казала, че е доста необичайно една Морещица да изрече толкова хубави думи за мъж.

— Кара е говорила хубави неща за мен?

— Разбира се. Тя те харесва. Но ти го знаеш.

— Тогава сигурно знаеш, че и аз мисля хубави неща за нея.

— Разбира се.

— Всъщност коя си ти, ако мога да попитам? Съжалявам, но Господарят Рал не ни запозна.

Ничи го изгледа косо.

— Може би си чувал за мен като Господарката на смъртта.

Генералът се закова, ахна и се задави със собствената си слюнка. Закашля се така, че лицето му стана червено като домат.

— Господарката на смъртта ли? — успя да пророни накрая. — Хората се страхуват от тебе повече, отколкото от самия Джаганг.

— И с право.

— Ти плени Господаря Рал и го отведе в Стария свят.