Тери Гудкайнд - Лавинен огън

— Именно — отвърна тя и продължи.

Той я настигна, опитвайки се да осмисли новината.

— Трябва доста да си се променила, иначе Господарят Рал не би те взел със себе си.

Тя просто му се усмихна — закачлива, многозначителна усмивка. Той се почувства неловко. Махна с ръка надясно.

— Насам. Палатката, в която я сложихме, се намира ей там.

Ничи го стисна за ръката, за да го спре. Не искаше Тови да чуе това, което ще му каже.

— Ще отнеме доста време. Защо не кажеш на Ричард, че съм поръчала да отиде и да поспи. На Кара също и е нужна почивка. Можеш да се заемеш и с това, какво ще кажеш?

— Да, може би ще мога да измисля нещо.

— И, генерале, ако утре сутринта приятелката ми Кара не си тръгне от лагера със замаяна усмивка, мисли му — жив ще те одера.

Той се облещи насреща и. Ничи не можа да сдържи усмивката си.

— Така е приказката, генерале. Имаш една нощ с нея. Не я пропилявай.

Най-накрая той също се усмихна.

— Благодаря ти…

— Ничи.

— Благодаря, Ничи. Непрекъснато мисля за нея. Нямаш представа колко ми липсваше. Колко се притеснявах за нея.

— Мисля, че мога да си представя. Но ти сам трябва да и го кажеш, не аз. Е, къде е Тови?

Той посочи с ръка.

— Ей, там, вдясно. Последната палатка в редицата.

— Направи ми една услуга. Погрижи се никой да не ни притеснява. Включително лечители и други подобни. Трябва да остана насаме с нея.

— Ще се погрижа. — Извърна глава и се почеса. — Не че е моя работа, ама… вие с Господаря Рал… имам предвид… нали разбираш.

Ничи не можеше да му даде отговора, който ужасно и се искаше да изрече на глас.

— Нямаш време. Не оставяй Кара да чака.

— Да, ясно, разбрах. Благодаря ти, Ничи. Надявам се да те видя сутринта.

Тя го изпрати с поглед, докато той се скри в тъмнината, после се зае да изпълни задачата си. Не бе планирала да стряска младежа с приказките за Господарката на смъртта, но и беше нужен повод да си припомни тази своя същност, да се настрои към предишния си начин на мислене и да придобие нужната суровост и безчувственост.

Отгърна платнището на тентата и се пъхна вътре. В пръстта до койката бе забит кол от ковано желязо, върху който бе увесен свещник. Въздухът бе горещ и спарен. Миришеше на спарена пот и засъхнала кръв.

Едрото туловище на Тови бе проснато по гръб, чуваше се, че жената едва диша.

Ничи приседна на стола, който намери край леглото. Тови не обърна внимание, че някой е влязъл в палатката. Ничи постави ръка на китката и и пусна в тялото и тънка струйка от лечебната си сила.

Тови разпозна помощта от човек, роден с дарбата, и извърна глава. Рязко облещи очи, пулсът и се учести. В следващия миг ахна от болка и се хвана за корема. Ничи увеличи притока на сила, докато жената почувства облекчение и се отпусна.

— Ничи? Откъде се взе?

— Че откога те вълнува този въпрос? Сестра Улиция и вие, останалите, ме зарязахте в лапите на Джаганг като негова лична робиня. Оставихте ме в краката на онова прасе.

— Но явно си избягала.

— Да избягам ли? Сестро Тови, ти май си откачила! Нима някой може да избяга от пътешественика по сънищата? С изключение на вас петте, разбира се.

— Четири сме. Сестра Мериса не е между живите.

— Какво стана?

— Тъпата кучка се опита да играе своя игричка с Ричард Рал. Нали помниш как го ненавиждаше… искаше да се окъпе в кръвта му.

— Да, помня.

— Сестро Ничи, какво правиш тук?

— Вие ме изоставихте при Джаганг. — Ничи се надвеси така над леглото, че жената да види блясъка в очите и. — Нямаш представа през какви изпитания минах. Но след това Негово сиятелство ме изпрати на дълга мисия. Нуждае се от информация и знае, че съм способна да му я осигуря.

— Взел те е за своя курва, за да си набави нужната му информация — усмихна се Тови.

Ничи не и обърна внимание, просто продължи нататък.

— Случайно разбрах за някаква глупачка, която, докато я ограбвали или каквото там се е случило, получила и острие в корема. Нещо в описанието на тази жена ме наведе на мисълта, че няма да е зле да дойда и да проверя дали е възможно да става въпрос за теб.

— Боя се, че положението е сериозно — кимна Тови.

— Надявам се, те боли. Дойдох да се погрижа да умираш дълго. Искам да страдаш заради онова, което ми причини, като ме остави в лапите на Джаганг, а ти и другите се измъкнахте, без изобщо да ми кажете какво бих могла да направя.

— Нямахме избор. Появи се възможност и трябваше да се възползваме от нея — това е всичко. — На лицето и се появи изкусителна усмивка. — Но ти също можеш да се освободиш от Джаганг.