Лей Грийнууд - Роуз

Роуз нямаше представа за какво говори. Вярно е, че наглед изглеждаше добре. Но не разбираше за какво разяждане говореше. Очевидно не ставаше дума за употребата на алкохол. Тази вечер му беше толкова неприятна, колкото и на нея.

— Ето защо се опитах да стоя настрана от тебе — продължи Джордж. — Знаеш ли колко е трудно да се въздържаш от нещо, което искаш да направиш повече от всичко на света?

Той я пронизваше с поглед, тъй като се мъчеше да се съсредоточи, въпреки алкохолното опиянение.

— Това е най-ужасният ад.

Роуз почувства прилив на надежда. Опитваше се да й каже, че я желае . Опитваше се да й каже, че се насилва, за да се държи на разстояние от нея. И все пак си помисли, че не бива да строи въздушни кули. Уискито бе помрачило съзнанието му. Все още имаше време да произнесе съдбоносните думи.

— Баща ни беше по-хубав от дъба — каза Джордж, като следваше някаква своя насока на мисли, която Роуз не можеше да долови. — Само че беше разяден. Подъл и разяден. Майка ни се мъчеше да скрие това, но аз го виждах. Всички го виждахме.

Роуз имаше чувството, че живее с двама души, които не виждаше, с които не можеше да разговаря, да спори или да прогони. Двама души, застанали между нея и Джордж. Между братята Рандолф и щастието. Те бяха като призраци, вселили се в живота им от яд, че са съсипали собствения си живот.

— Това го има у всеки от нас. Затова Джеф е толкова язвителен, Монти — готов да предизвика целия свят, Хен обича да убива, а Тейлър мрази хората. Това накара Мадисън да обърне гръб на всички и да се махне.

— Но какво има у теб? — попита тя.

Ако скоро не й станеше ясно за какво става дума, съвсем щеше да загуби нишката на разговора.

— Разяждането — отговори той. — То е там и работи в очакване на бурята. Тогава ще избие на повърхността и ще ни унищожи.

— Ти и братята ти съвсем не сте лоши — побърза да го увери Роуз. — Дори Джеф.

— Аз съм най-лошият от всички — заяви той, без да обръща внимание на думите й. — Аз съм също като баща ни.

— Но това е абсурдно — възрази Роуз.

Би се разгневил, ако го чуеше от устата на някои друг.

— Няма да бъда добър съпруг. Баща ни се опита, но ни накара да го намразим. Последното нещо, което искам, е да ме намразиш.

Лъч на прозрение проблесна в мъглата. Джордж виждаше недостатъците на баща си в себе си. Страхуваше се да не допусне същите грешки.

— Ти изобщо не си като баща си — увери го Роуз. — Може би не винаги с желание поемаш отговорността си — на никого не му харесва да го прави постоянно, — но я поемаш, защото обичаш братята си.

— Но…

— Знаеш, че никой не ще направи онова, което ти правиш. Няма да отидеш в армията, докато не се увериш, че те могат сами да се грижат за себе си.

— А нашият баща ни заряза — прошепна той.

— Могъл си да останеш в армията след войната, но не си го направил. Могло е да ти писне от Монти и Джеф и да ги изоставиш, но не си го направил.

Джордж не изглеждаше убеден.

Роуз реши, че е настъпил моментът да стигне до същината на проблема. Ако той не желаеше да го споменава, тя щеше да го спомене.

— Ако се мъчиш да ми кажеш, че си направил грешка, като си се оженил за мен…

Промяната настъпи моментално. Джордж вече не беше объркан и не се оправдаваше.

— Никога не съм казвал, че не искам да се оженя за теб, нали?

— Не, но помислих, че имаш предвид…

— Исках да се оженя за тебе много повече, отколкото някога съм мислил. Но за човек като теб всичко трябва да бъде идеално. Ти трябва да имаш мъж, който да те обича повече от живота си, който да е достоен за любовта, която ще му дадеш, който желае същите нища като теб и няма да съсипе всичко, до което се докосне.

— Ти няма да съсипеш нищо.

— Ще го съсипя. Аз съм най-опасният от всички.

— Но защо?

— Заради кръвта ми.

— Не разбирам.

— В семейството ни има лоша кръв. Тя тече във вените на всички ни.

Ако не знаеше, че е ужасно сериозен, Роуз щеше да си помисли, че алкохолът напълно е замъглил разсъдъка му. На вратата се почука. Соленият влезе с димящ кафеник и две чаши.

— Помислих, че и ти ще искаш кафе.

Роуз поклати глава. С четири очи чакаше Соления да налее кафето. Изгаряше от нетърпение Джордж да изтрезнее, за да може да обясни за какво говори.

Въпреки че не обичаше кафе, Джордж го изгълта набързо. Вероятно беше прекалено горещо и не можеше да усети вкуса му. Сигурно бе изгорило устата и гърлото му. А може би беше прекалено пиян, за да почувства нещо.

— Аз съм в съседната стая, ако ти потрябвам — рече Соления и излезе.