Лей Грийнууд - Роуз

А нейните бяха силни. Много по-силни, отколкото си бе мислила.

Роуз нямаше представа колко много обича Джордж, докато той не я изпрати горе, след като поздравленията свършиха, и й каза, че ще се върне след малко.

Едва тогава разбра с какво огромно нетърпение очаква да остане насаме с него. Едва тогава напълно осъзна колко силно ще я заболи, ако той не отвърне на любовта й, и че животът с Джордж е далеч по-мъчителен от живота без него.

Дали не бе допуснала грешка да се омъжи за мъж, който не я обича? Дали не бе вперила поглед само в мечтата си и не бе забелязала самия човек? Дали не е била погълната прекалено много от собствените си надежди за бъдещето, от мисълта за весели и щастливи деца, изпълнили къщата, и за любовта и предаността на Джордж, преливаща в сърцето й?

Събуди се, принцесо, — каза си строго Роуз. — Змеят е мъртъв, а рицарят се е прибрал у дома. Време е да се заемеш със собствения си живот.

Само че без любовта на Джордж не си струваше да полага никакви усилия.

Роуз се стресна, някой тропаше на вратата. Беше задрямала. Пламъкът на лампата беше намален. Сигурно минаваше полунощ. Тя увеличи фитила и взе пеньоара си.

— Кой е? — попита тя, като се доближи до вратата.

— Джордж — чу се гласът на Соления.

Страхът, който бе преодоляла, отново я обзе. В бързината да отвори вратата, не можа да пъхне ключа в ключалката и го изпусна. Беше подлудяла, когато най-сетне успя да отвори.

Пред нея стояха Джордж и Соленият, като Соленият подкрепяше Джордж.

Той беше пил. Не знаеше колко, но явно не можеше да се държи на краката си. Страхът й се превърна в отчаяние. Безполезно беше да се ядосва.

— Доведи го вътре — каза тя, като отстъпи назад. — Къде го намери?

Всъщност изобщо не искаше да знае. Не искаше да знае, че Джордж е обиколил всички пивници в града, като се е опитвал да забрави, че се е оженил и че дори изкушението от първата брачна нощ не го бе накарало да застане пред невестата си, преди да е станал съвсем безучастен.

— Не е трябвало да ме чакаш — рече Джордж.

Произнасяше думите бавно, с голямо усилие.

— Безпокоях се за теб — отговори Роуз.

— Всеки в града искаше да пие за негово здраве — обясни Соления. — Сигурно има стоманена глава, щом още е в съзнание след всичко това.

Роуз прибави още една точка в списъка си от варварски навици, които очевидно доставяха удоволствие на мъжете.

Соленият понечи да помогне на Джордж да влезе в стаята, но той го отблъсна.

— Ще ми намериш ли малко кафе? — обърна се той към Соления.

— Но ти не обичаш кафе — възрази Роуз.

— Още повече не обичам да се напивам — отговори Джордж, вече дошъл малко на себе си. — А се напих, за да не застана очи в очи с истината. Всеки мъж, достатъчно глупав да направи това, заслужава много по-тежко наказание от кафе.

— Ще ти намеря кафе дори ако трябва да изкарам готвача от леглото — обеща Соленият и изчезна.

Джордж внимателно затвори вратата след него. Олюляваше се, но можеше да върви. Прекоси стаята и внимателно се отпусна на един стол. Роуз не посмя да му предложи помощ. Седеше на ръба на леглото и чакаше с ръце в скута.

Чакаше присъдата. Да й каже, че не я обича, че женитбата им е била грешка, че се връща в ранчото и я оставя в Остин.

Да й каже, че всичко е свършено.

Въпреки собственото си страдание, тя не можеше да не му съчувства. Той изглеждаше нещастен и окаян като нея. Никога не го беше виждала пиян. Дори не го беше виждала да пие алкохол. Сигурно се чувстваше напълно отчаян, за да прибегне да такава крайност.

— Не мога да разсъждавам много ясно и затова онова, което ще ти кажа, може да не прозвучи смислено започна Джордж. — Глупаво беше от моя страна да пия толкова много, особено след като изобщо не пия. Знаех, че в края на краищата ще трябва да ти обясня всичко. Той замълча. Като че ли се взираше в нещо, което само той виждаше. — Баща ми понякога се напиваше. Той беше подъл. И безразсъден — Джордж я погледна. — Не дойдох тук, за да говоря за него. Исках да ти кажа нещо друго.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Роуз й се прииска да отиде при него, да сложи главата му на гърдите си и да го увери, че нещата не са толкова лоши, колкото си мисли.

— Не знам как да ти го кажа. Не мога да подбера подходящите думи. Изплъзват ми се. Като Зак са. Никога не са там, където ги търсиш.

Роуз не знаеше дали да се смее, или да плаче. Той беше пред нея, готов да й каже, че всичко е свършено, а я караше да се смее.

— Винаги съм знаел, че не бива да се женя — подхвана Джордж, като говореше бавно и натъртваше на всяка дума, сякаш трябваше да я търси и да я улови, преди да я каже. — На теб ти трябва добра партия за женитба. Аз не съм добра партия. Сърцето ми е разядено. Също като на големия черен дъб, който имахме у дома. Хората все повтаряха колко е хубав и зелен. През лятото майка ни даваше увеселения под сянката му. Един ден се изви силен вятър и го прекърши. Беше се разял отвътре. Също като мене. Целият съм разяден отвътре.