Лей Грийнууд - Роуз

Джордж кимна. Нямаше доверие на гласа си.

— Освен това, ти съвсем не си лош. Не искам да ти противореча. Само държа да знаеш, че според мен ти си най-силният мъж, когото познавам. Вярвам, че можеш да направиш всичко, което пожелаеш.

Дори и след огромното количество уиски Джордж се удиви на голямото доверие, което Роуз имаше в него. Може и да беше като баща си, но с нейна помощ може би нямаше да стане като него.

Роуз погледна надолу към ръката си, която Джордж здраво стискаше.

— В случай че искаш да си легнеш, тази вечер не можеш да станеш баща.

— Искаш да кажеш, че…

Роуз вдигна поглед към него.

— Винаги ще ти казвам.

Тя отдръпна ръката си. Нарочно съблече пеньоара си.

Едва след минута Джордж разбра какво имаше предвид. Тя предлагаше да му бъде съпруга според неговите условия, без да се страхува, че ще имат деца, без да се страхува, че ще стане грешка. Щедростта на подаръка й, безкористността на саможертвата й почти го сломиха напълно.

Почти.

Съвестта му напомняше, че все още не я обича, че не бива да отнема целомъдрието й, след като няма какво да й предложи в замяна, но той я заглуши. Роуз го бе поканила в леглото си. Щом това я устройваше, той възнамеряваше да приеме поканата.

Тялото на Джордж се отзова моментално. Почувства се малко виновен, че физическите му потребности се намесват в един такъв почти свят момент, но видя, че тя седи пред него само по нощница. Взаимното им привличане ги завладя напълно.

Джордж се изправи с усилие на крака и отвори вратата. Вратата на Соления се отвори почти веднага.

— Още кафе — извика Джордж. — И гореща вода за банята. Това е първата ми брачна нощ и жена ми чака.

Беше се облегнал на рамката на вратата, за да се подпира.

— Шшт! — изшътка Соления. — Минава един. Ще разбудиш целия хотел.

— Събудѝ всички — извика Джордж.

— Не можеш ли да го поуспокоиш, госпожо? — попита Соления.

Роуз не можа да не се засмее.

— Вече го направих.

Соления се ухили в отговор.

— Ще се върне след половин час дори ако трябва да се изкъпе в потока.

— Защо не се изкъпе сутринта като всички други — измърмори прислужникът, докато носеше две ведра с гореща вода за ваната в стаята на Соления.

— Ожени се и ще разбереш — обясни му Соления, който също носеше две ведра.

— За какво му е да се къпе — мърмореше прислужничката. — Щом не го прави редовно, жена му няма да очаква да се изкъпе и сега. Да отиде мръсен и потен при нея, да си направи удоволствието и след пет минути ще захърка.

— Джентълмените се държат по различен начин — отбеляза Соления.

— Ха! Ама е мъж, нали? И е пиян, нали? Какво тогава му е различното?

Джордж не можеше да се крепи много добре на краката си, когато отвори вратата на стаята им. Ваната беше топла и кафето горещо, но главата му още се въртеше.

Ала най-лошото от всичко беше, че ужасно му се спеше, сякаш бе упоен. Не беше свикнал с уискито. Не можеше да забрави буйствата на баща си, когато се напиеше и затова не докосваше алкохол. Изпита известно облекчение, когато разбра, че не му действа по същия начин, но се чувстваше зле.

Роуз го чакаше. В леглото.

Господи, колко красива изглеждаше на светлината на нощната лампа. Никога не се бе замислял за женската коса. Винаги си бе представял, че красивите жени изглеждат като майка му. Русата й коса имаше цвета на млада царевична свила. Дълга, права и тънка, тя дооформяше крехкия й външен вид.

Буйните кестеняви къдрици на Роуз падаха върху раменете й и се бяха разпилели на възглавницата като рог на изобилието. Сякаш го канеха да зарови лице в щедростта им. Винаги я бе мислил за красива, но сега, на мъждукащата светлина, на фона на снежната белота на завивките, той осъзна, че най-красивото в нея беше това, че е неподправена. Миглите й не бяха прекомерно гъсти, устните й не бяха прекомерно пълни, очите й не бяха дълбоки и хипнотизиращи. Но съвкупността от всичко съставляваше най-очарователното, човечно, топло и подканващо лице, което някога бе виждал.

Забеляза ситните лунички по носа и скулите й. Трябваше да й напомня да си слага шапката винаги щом излизаше навън, защото не би желал да види лицето й покрито с нови лунички. Всъщност, в съчетание с буйната й къдрава коса, луничките я правеха да изглежда като момиченце. Когато дяволитите пламъчета затанцуваха в очите й и започнеше да играе със Зак или да дразни Монти, тя заприличваше на палаво дете.

Но тази вечер в нея нямаше нищо момичешко.

Също като майката земя, тя го канеше да сложи глава на гърдите й, да се отпусне за миг в обятията й и да почерпи сила от дълбокия извор на нейната устойчивост. Дори и като му се отдаваше и признаваше слабостта си, тя му вливаше сила.