Лей Грийнууд - Роуз

Джордж не разбираше как става така. Може би щеше да разбере, когато главата му се оправеше. Само знаеше, че Роуз му бе отправила покана, която той искаше да приеме, но сетивата му бяха притъпени, а тялото натежало. Опита се да съживи порива на желанието си, който го бе обзел, когато тя бе отправила поканата, но тялото му натежа още повече. Дори разсъдъкът му искаше да се откаже от борбата и да я отложи за друг път.

Роуз се усмихна. В нейните очи Джордж винаги беше властна личност, уверен в себе си, внушителен заради ръста и самочувствието си. Тя се бе чувствала относително дребна, слаба и безсилна.

А сега бяха разменили ролите си.

— Никога не съм мислил за първата си брачна нощ — рече той, след като затвори вратата след себе си. — Но ако бях мислил, това определено нямаше да бъде начина, по който щях да отида при жена си.

Джордж не се приближаваше до леглото, а стоеше прав на известно разстояние от него.

Роуз усети, че той като че ли иска разрешение да легне в тяхното легло.

— Важното е, че дойде.

Тя отметна завивките и приглади чаршафа.

Той се колебаеше.

— Срамувам се да дойда при теб в това състояние.

Роуз отново приглади чаршафа.

— Още не си дошъл.

Джордж се доближи до леглото.

— Мъжът, който заслужаваш, би трябвало да дойде при тебе, изпълнен с гордост и самочувствие.

— Мъжът, който искам, дойде при мен. Но като всички нас, той е обременен с чувство на вина, в по-голямата част, натрупана от някой друг. Аз искам да облекча това бреме.

Джордж се отпусна на леглото.

— Не заслужавам такова разбиране.

Роуз протегна ръка и хвана неговата, като нежно го притегли към себе си.

— Хайде да не говорим кой какво заслужава. Вместо това да поговорим за онова, което аз искам да ти дам и ти искаш да ми дадеш.

Той се наведе към нея и облегна главата си на рамото й.

— Не знам какво мога да ти дам — каза той. — Доколкото си спомням, бях решил да не се женя. Промяната настъпи толкова внезапно, че ме завари съвсем неподготвен.

Роуз го притегли още по-близо до себе си и тялото му се прилепи до нейното. Усещането беше вълшебно. Толкова дълго бе чакала да го прегърне, да бъде близо до него, да знае, че той й принадлежи. Искаше да изживее мига, да изпита цялата му сладост. Искаше той да я люби. Чувстваше, че близостта им не би била пълна без това, но съзнаваше, че усещането за близост, за себераздаване и мислите за миналото още го измъчваха и бяха за него много по-важни, отколкото да отдаде тялото си.

— Дори не съм си позволявал да мечтая, че съм женен за теб — рече Джордж.

Говореше нежно и бавно. Едната му ръка лежеше под него, а другата, сплетена с ръката й — върху корема. Роуз се поотмести, за да може удобно да сложи глава във вдлъбнатината между гърдите и раменете й.

— Но го сънувах — усмихна се нежно той. — А братята ми бяха нашите деца.

— На Монти това никак няма да му хареса. — Самоувереността на Роуз се възвръщаше. Щом искаше деца насън, нямаше да мине много време и щеше да ги поиска и наяве.

Задоволството й продължаваше да нараства.

— Живеехме в голяма къща. Ти имаше прислуга и най-различни дрехи.

— Не ми трябват такива неща.

Той не отговори веднага. На Роуз й се стори, че му се спи.

— Ти беше толкова красива. Седяхме край масата и дълго разговаряхме след вечеря. Поръчах на слугите винаги да слагат два свещника близо до теб, за да наблюдавам как светлината играе в златистата ти коса и искриците в очите ти.

Тя се изви, за да може да види лицето му. Клепките му се затваряха. След алкохола, горещата вана и вълненията покрай сватбата, Джордж беше напълно изтощен. Заспиваше в обятията й.

За нейна почуда тя нямаше нищо против.

— Само че има нещо, което отдавна исках да ти кажа. Всяка вечер се канех да ти го кажа, но не го направих. Не знаех как.

— Какво е то? — попита Роуз с нежен като неговия глас.

Настъпи мълчание.

Тя го погледна. Той спеше с глава върху гърдите й, а косата му боцкаше кожата й. Едва дишаше под тежестта му. Но не би се помръднала за всичките богатства на света. Доволна беше, че е с него, дори и след като сватбата им не беше както си я представяше.

Роуз се усмихна. Преди година би се ужасила, ако някой й бе описал как ще протече сватбеният й ден. Дори би се заклела, че никога няма да се омъжи. И през ум не й бе минавало, че ще бъде доволна и така.

Но тя наистина беше доволна.

Беше се омъжила за мъжа на мечтите си. Джордж я искаше и се нуждаеше от нея. Вярваше й, възхищаваше й се и тя беше на път да спечели и доверието му. Какво повече можеше да иска една жена от един мъж?