Лей Грийнууд - Роуз

Промяната в нея го изуми.

От съсипаната, изморена и изтощена жена от вчера нямаше и помен. Бялата рокля бе сватбената й рокля, а изящните пантофки — сватбените и обувки. Жълтата панделка бе сплетена в мрежичка, придържаща дългата й коса, която откриваше лицето й и се спускаше като водопад по гърба й. Бе вплела в косата си китките изкуствени цветя. Но усмивката, която преобразяваше лицето й, беше най-поразителната промяна. Тя и огромните й кафяви очи.

Беше същинска булка.

Булка, която той виждаше за пръв път.

Бе очаквал да се ожени за жена, която ще направи дома му уютен, която ще бъде мила и загрижена за семейството му; която ще върши работата си, без да се оплаква, силна и зависима; жена, от която един мъж има нужда, но толкова рядко намира.

Онази Роуз на стълбите беше жената, за която всеки мъж мечтаеше да се ожени. Излъчването й не можеше да се опише с прости думи. То беше непреходно и единствено сравнимо с чара на красавиците от Юга преди войната. Изяществото й, което бе забелязал още в началото, изпъкваше на фона на семплите й дрехи и ослепителната им белота. Усмивката й бе усмивка на жена, която знае повече, отколкото възнамерява да каже.

Като видя как Роуз слиза по стълбите с ангелска грациозност, Джордж се почувства истински младоженец, изпълнен с опасения, че не е достоен за това изключително създание; нервен, че ще направи нещо и ще обърка церемонията, и изгарящ от нетърпение всичко да свърши колкото се може по-бързо.

Въздействието на Роуз върху присъстващите също беше поразително. Твърде високо прошепнатите забележки и изсъсканите критики продължиха дори и след като свещеникът започна службата. Но Джордж вече не ги чуваше. До ушите му достигаха само думите на свещеника.

Защо не бе прочел досега брачната клетва? Защо ли бе мислил, че ще се ожени и нищо няма да се промени? Току-що се бе заклел да обича, да се грижи и да закриля тази жена. Да я зачита както физически, така и душевно.

Джордж се изтръгна от мислите си. Свещеникът говореше на него.

— Имате ли пръстен? — повтори свещеникът.

Изобщо не се беше сетил, че ще му трябва пръстен — нито за него, нито за Роуз. Не се бе сетил и за сватбен костюм. Беше облечен във всекидневните си дрехи. Почувства се ужасно засрамен.

Джордж свали семейния пръстен от ръката си.

— Вземете този — каза той, като го подаде на свещеника.

Фактът, че даде собствения си пръстен, придаде по-завършен вид на венчавката, отколкото думите. Беше се оженил за Роуз.

Току-що се бе въвлякъл в нещо, което нямаше намерение да зачита.

— За невестата ти — рече един непознат, като протегна чаша към Джордж. — Да живее дълго и да те дари с много деца.

— За моята невеста — повтори Джордж, като взе чашата след кратко колебание.

Нямаше смисъл да отказва. През следващите два часа имаше чувството, че вдигна наздравица с всеки жител на Остин. Беше се оттеглил в един ъгъл, като се надяваше, че ще остане незабелязан, но всеки го намираше десет минути след като влезеше в пивницата, с усмивка и поздравление на уста, и чаша питие в ръка. Джордж бе отишъл там, за да се опита да измисли как да се справи с желанието си към Роуз, без да се възползва от любовта й към него, уязвимостта й и щедростта й. Но замъгленият му от алкохола разсъдък вече трудно си спомняше нещо друго, освен че тялото му гори от желание.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ — рече Соления. — Това е първата ти брачна нощ.

— По дяволите, знам — измърмори Джордж.

Бяха в пивницата „Буца самородно злато“, една от мръсните дупки близо до казармите. Тя представляваше продълговата стая с нисък таван и опушени стени. Огледалото зад бара отразяваше оскъдната светлина на двата фенера с въглища, които висяха отгоре. Клиентите, които играеха карти по ъглите, трябваше да присвиват очи на мъждукащата светлина.

Джордж бе спрял да пие. Почивка. Алкохолът го бе ударил право в главата. Беше твърде късно да си напомня, че е позволил на хората от Остин да го накарат да направи още една грешка. Беше твърде късно да обяснява на Роуз, че не е имал намерение да се напива и че само е искал да намери начин да бъде справедлив както към нея, така и към себе си.

Всяка булка би се обидила на младоженеца, ако той се напиеше само час след сватбата им. След начина, по който й направи предложение, сега Роуз щеше да бъде съсипана.

— Представяш ли си какво изпитва Роуз, като те чака в онази стая, не знае какво се е случило с теб, не знае кога ще се върнеш?