Лей Грийнууд - Роуз

А може би беше по-добре изобщо да не се омъжва. Само че тя искаше да свърже живота си с Джордж. Усети как при самата мисъл за това, пулсът й се учести.

Можеше или да приеме предложението му, или да продължи да се съпротивлява срещу прозвището янки и омразата на жителите на този град.

Внезапно й се прииска да изкрещи от яд. Защо беше принудена да избира единия или другия ад? Защо нямаше възможност да изживее мечтата си?

Трябваше да се овладее и да се успокои. Крясъците нямаше да помогнат. Нито пък самосъжалението. Трябваше да вземе решение.

Джордж й бе предложил да се ожени за нея. Може би никога нямаше да разбере какво го бе подтикнало да го направи, но несъмнено една от причините беше да я закриля. Ако ще му отказва, дължеше му поне вежливостта да го направи бързо, преди да е станал за смях пред целия град.

При самата мисъл за това й се доплака. Той все си навличаше неприятности заради нея. Беше я наел на работа, за да я закриля. А сега й предлагаше женитба поради същата причина. А тя какво да направи в замяна?

И тя можеше да го закриля.

Не само от официалните власти. Можеше да го закриля от собствените му братя. Те ще го използват цял живот, ако някой не ги спре. Особено Джеф.

Можеше да го закриля и от самия него.

Това беше почтена сделка, нали? Прагматична. Логична. Без емоции. Рационална.

Роуз сподави вопъл на болка. Искаше й се да се хвърли на пода и да заридае силно, че иска да бъде обичана и необходима, център на вселената, но само щеше да си загуби времето.

Джордж я харесваше. Възхищаваше й се. Желаеше я. Това би трябвало да е достатъчно.

Налагаше се. То беше всичко, което имаше.

Но дори когато се приготвяше да излиза и се оглеждаше в огледалото, за да се увери, че не й личи, че е плакала, тя осъзна: не се бе отказала от надеждата Джордж да я обикне.

Надеждата й никога нямаше да умре. Независимо от пречките, независимо колко невъзможно изглеждаше, докато беше жива, щеше да се надява.

Докато беше близо до Джордж, имаше надежда мечтите й да се сбъднат.

В мига, в който вратата се затвори след Джордж, щастливото му изражение се превърна в отвращение.

Призля му от онова, което току-що бе направил.

От години знаеше защо трябва да остане ерген. Не бе взел лесно това решение. Нищо не се беше променило, но въпреки това бе помолил Роуз да се омъжи за него, като напълно съзнаваше предстоящата катастрофа. И всичко щеше да се стовари върху Роуз — единствената жена от всички, която не искаше да наскърбява.

Как можа да я помоли да се омъжи за него, дори и само за да я закриля? Ако действително държеше на нея, трябваше да преобърне земята, за да не й позволи да пропилява живота си с човек като него.

Колкото и да се нуждаеше от нея, колкото и да му беше приятно да е с нея, колкото и да я харесваше и да й се възхищаваше, колкото и красива да я намираше, колкото и да желаеше тялото й, той не я обичаше. Това не беше извинение за стореното току-що от него, дори и само да я покровителства. Ако беше толкова умен, колкото се мислеше, би трябвало да намери друг начин.

След като знаеше за чувствата й към него, онова, което преди малко направи, беше абсолютно безразсъдство. То надминаваше всичките му съмнения за него самия, за семейството му и за кариерата му. Беше я помолил да сподели с него един живот, който съвсем нямаше намерение да изгражда. Нямаше значение, че го бе направил, без да мисли, също като баща си. Нямаше значение, че го бе направил с основателни причини.

И все пак не бе постъпил правилно.

Незабавно трябваше да се върне и да си признае всичко, но знаеше, че няма да го направи. Нещо повече, не искаше да го прави. Лошото у него не му позволяваше. То се възползваше от слабостта му и от нейната любов, за да я направи нещастна за свое собствени удоволствие.

Искаше я само за себе си. Не можеше без нея. Слабост или лошотия — все едно. Той трябваше да я притежава.

Ненавиждаше се.

Още я нараняваха, тези изпълнени с омраза погледи. Гневните погледи през рамо. Надменно вирнатите носове. Като че ли бе станало по-лошо, откакто новината, че ще се омъжва, се бе разнесла из града. Роуз се мъчеше да забрави за миналите обиди и оскърбления. Но беше невъзможно, когато жените държаха да се знае, че макар и да се омъжва, тя никога няма да бъде една от тях.

Мъжете не изглеждаха толкова непреклонни. Неколцина й намигнаха, но повечето уважаваха достатъчно Джордж, за да го ядосват, като обидят жената, която щеше да вземе за съпруга. Особено в деня на сватбата.