Лей Грийнууд - Роуз

Това също прозвуча неискрено. Той никога не би уредил женитбата си. Мъжете никога не правеха такива неща. Тя почувства, че надеждата й рухва. Каквото и да беше обяснението, то нямаше нищо общо с любов. Роуз измъкна ръката си.

— Станало е нещо. Знам, че е станало. По-добре ми кажи, защото няма да се съглася на нищо, докато не ми кажеш.

— По-добре й кажи — намеси се Соления.

Джордж го погледна, а на лицето му се четеше негодувание.

— Да не забравиш да ме извикаш, когато ти правиш предложение за женитба.

Соления се засрами.

— Не исках да ти казвам, защото то няма нищо общо с това, освен дето толкова се вбесих, че реших да се оженя за теб. Точно тогава разбрах, че наистина искам да се оженя за теб. Че винаги съм го искал, без да го съзнавам.

— Кажи ми.

Роуз почувства, че отново губи самообладание. Той скоро щеше да каже истината.

— Соленият чул, че Доти не иска да те върне на работа и никой не ти дава квартира.

— Вярно е — отговори Роуз.

— Ами, вбесих се, че хората говорят такива срамни неща за тебе.

— Какви неща?

— Не знам точно — излъга Джордж, — но сигурно са си помислили нещо, иначе щяха да са доволни, че се връщаш. Точно затова се ядосах и реших да им натрия носа, като се оженя за тебе. После разбрах, че другите не ме интересуват. Остана само желанието ми да се оженя за теб.

— Това ли е истината? — настоя Роуз, като се обърна към Соления.

Той беше готов да се закълне във всичко, което тя поиска.

— Сигурен ли си? — обърна се Роуз към Джордж. — Съвсем ли си сигурен?

— Ако не те познавах добре, щях да се закълна, че не искаш да се омъжиш за мене.

— Искам — отговори тя, и усети как я облива топла вълна от щастие, — но мислех, че никога няма да ми предложиш. Седмици наред се подготвях за деня, в които ще заминеш и никога няма да те видя отново.

— Тогава да се радваме, че съм се осъзнал навреме.

Джордж я целуна. Но не както трябва. Роуз знаеше, че щеше да е така.

— А сега предполагам, че ще искаш да купиш някои неща. Не разбирам много от тези работи, само знам, че жените искат булчинска рокля.

— Да, така е — потвърди тя, като си мислеше по-скоро за пресиления ентусиазъм в гласа на Джордж, отколкото за пазаруването.

— Ето ти пари…

— Имам достатъчно.

— Сигурна ли си?

— Плати ми повече, отколкото беше необходимо.

— Добре тогава. Аз трябва да свърша някои работи, между които да взема и разрешително. Не се бави.

— Няма — увери го Роуз.

След като вратата се затвори, тя отново се отпусна на стола. Не се заблуждаваше. Искаше да вярва, че мечтата й се бе сбъднала, че нейният рицар най-сетне е дошъл да я освободи, че ще заживеят щастливо отсега нататък, но знаеше, че не е така. Джордж не я обичаше. Той изобщо не изрече тази дума.

Не разбираше защо не й призлява. Целият свят току-що бе рухнал край нея.

Не, тя никога не бе имала свой собствен свят, който да рухне. Джордж никога не я беше обичал. Дори не се бе преструвал, че я обича. Тя знаеше, че интересът му към нея представлява смесица от благодарност, харесване, страст и чувство за покровителство. Всичко това поотделно беше чудесно, но не означаваше любов.

Нямаше да загуби нищо, ако се съгласеше да се омъжи за него.

Не, щеше да загуби. Щеше да се раздели с вълшебната приказка. Щеше да се раздели с мечтата си, че той ще я вземе и ще я отнесе във вълшебното царство, където всичко е прекрасно. Знаеше, че такъв свят не съществува, но се надяваше, че ще го има някъде.

Сега обаче разбра, че за нея той не съществува.

И все пак имаше избор. Можеше да се омъжи за човек, който не я обича, или да рискува и да остане в Остин. Помисли за парите в джоба си. Можеше да отиде в Сан Антонио или в Браунсвил. Сигурно щеше да привлече вниманието на някой порядъчен мъж с принципи, когото ще се научи да харесва и уважава.

Да харесва и да уважава! Толкова ли се бе отдалечила от мечтите си? Нямаше ли шанс да срещне някой, когото да обича ?

Дори и да намереше такъв мъж, как щеше да се почувства той, като разбереше, че баща й се е сражавал в Съюзническата армия? А той рано или късно щеше да го научи. Все някой щеше да му каже.

Усети тежест в сърцето. Знаеше, че винаги ще я наричат янки. Отидеше ли на север, щеше да бъде бунтовничка. Останеше ли в Тексас, беше янки. Ако наистина се омъжеше за някого, той и семейството му винаги щяха да я гледат с презрение. Може би дори и собствените й деца. Нямаше да може да го понесе.

Нямаше ли да е по-добре да се омъжи за Джордж? Той я уважаваше. Тя го обичаше. Не е ли по-добре така, отколкото да свърже живота си с някого, когото не обича?