Лей Грийнууд - Роуз

Сякаш някакъв товар бе паднал от плещите му. Никога не бе изпитвал такова въодушевление, такова чувство на безразсъдство до забрава, на освобождавани от налаганите ограничения. Макар че бе сторил нещо под напора на момента, без дори да се замисли за секунда, той отдавна не се беше чувствал толкова щастлив.

Но сега трябваше незабавно да намери Роуз.

— Ако чуе това от устата на някой друг, никога няма да повярва, че аз съм го казал — рече той на Соления, който буквално тичаше, за да върви наравно с него.

— Онази Пийчис ми се видя убедена.

Джордж изтърси някакво определение, което се надяваше, че ще стигне до ушите на Пийчис.

— Е, ако Доти я бе върнала на работа…

Той нахлу в „Бон Тон“, без да довърши мисълта си. Вътре обядваха някакви мъже, но Доти не се виждаше.

Джордж се отправи към кухнята. Гледката го отврати. Не можеше да си представи как Роуз е издържала да работи тук толкова дълго време. Стените и всичко останало бяха потъмнели от мазнина. Както и самата Доти.

— Няма да я върна на работа, затова не се опитвай да ме убеждаваш — каза Доти, докато сновеше около купищата мръсни чинии.

— Не бих й позволил да работи в тази мръсна дупка дори и един час — отговори Джордж. — Къде е тя?

— Отиде да си търси квартира.

— Къде?

— При вдовицата Дженкинс. Като излезеш — наляво. Надолу по улица „Орех“, към края на града. Дървена къща в прерията.

Той не разпитва непознатите за местонахождението на дървената къща, каквито имаше десетки. Едва на се сблъска с Роуз, която се появи иззад ъгъла.

— Тръгвай с мене — нареди й той без никакви обяснения или предупреждения.

— Какво се е случило? — попита тя. — Нещо с момчетата ли?

— Ще ти обясня, когато стигнем в хотела — успя само да изрече Джордж.

Макар и да бе много объркана от факта, че й отказват работа и квартира, Роуз не беше толкова разстроена, че да не забележи погледите на минувачите, буреносното изражение на Джордж караше някои да се подсмихват, други да зяпат от чисто любопитство. Тя им развали удоволствието да си мислят, че е в беда. Вървеше самоуверено и със самочувствие.

Толкова се радваше, че вижда Джордж. С ирония си помисли, че той може да се справи с всичко.

Никой не проговори на Джордж. Изражението на лицето му беше толкова свирепо, че дори хотелският служител преглътна обичайния си весел поздрав.

Роуз се смути, когато Джордж влезе в стаята й. Още повече се обърка, когато Соления го последва по петите.

— Знам, че ще ти прозвучи малко странно, при това точно в този момент — започна Джордж веднага след като затвори вратата, — но искам да се омъжиш за мене довечера в девет.

Роуз пребледня. Приближи се към един стол и се отпусна на него.

— Съзнаваш ли какво говориш?

Гласът й звучеше спокойно, но отвътре щеше да се пръсне от вълнение.

— Разбира се, че съзнавам. Искам да се омъжиш за мене.

Но какво й ставаше? Джордж току-що бе изрекъл най-желаните от нея думи на света, а тя само се свлече на стола с отворена уста. Нещо не беше наред. След като вече се бе поуспокоил, той изглеждаше непреклонен. Сякаш рецитираше думи, които бе научил наизуст. Дори Соления беше изумен, сякаш го бяха закачили на бамбукова пръчка за панталоните.

Тя трябваше да си помисли. Пое си дълбоко въздух, като се надяваше да укроти лудешките удари на сърцето си.

— Седни, Джордж. И ти, Солени. А сега ми кажи какво става. Не може да си променил решението си толкова бързо.

— Промених го. През цялото време, докато пътувахме мислех за това.

Развълнуваното сърце на Роуз туптеше лудешки в гърдите й. Едва си поемаше въздух, погледът й беше замъглен, но тя упорито се мъчеше да не покаже възбудата си.

Джордж никога не променяше решението си.

— Иска ми се да вярвам, че моята привлекателна усмивка или чудесното ми чувство за хумор, дори готвенето ми или начинът, по който изпирам ризите ти, са те накарали да дойдеш да ме молиш да се омъжа за теб, но аз те познавам добре. Ти никога не правиш нищо без причина.

— Казах ти вече. Разбрах, че искам да се оженя за тебе.

Роуз почувства, че в душата й се ражда надежда. Не знаеше дали щеше да съумее да я потиска дълго.

— А Соления защо е тук?

— Не разбирам.

— Ако само искаше да ми кажеш, че желаеш да се ожениш за мен, не беше необходимо да ме водиш по улицата, като че ли ще ми слагаш белезници. И не беше необходимо да взимаш Соления със себе си.

— Изведнъж го осъзнах. Вероятно като не те виждах, като знаех, че може би никога няма да те видя отново, разбрах някои неща, които по-рано не ми бяха ясни — Джордж притегли един стол, седна точно срещу Роуз и взе ръцете й в своите. — Веднага започна да ми липсваш. Не знам защо го разбрах едва днес, но така беше. Искам да се омъжиш за мен. Всичко съм уредил.