Лей Грийнууд - Роуз

— Толкова ли е трудно да си го представиш? Ти си хубав, мил и вдъхваш увереност.

Джордж сложи ръка под брадичката й и повдигна главата й. Погледите им се срещнаха.

— Защо не ми го каза?

Тя се успокои. Не можеше да му се сърди дори когато заслужаваше.

— Защо да ти го казвам? Лежах в онзи мизерен таван седмици наред и жадувах да бъда в обятията ти, да ме целуваш, да ми повтаряш, че ме обичаш. И всичко, което ти каза, беше, че не виждаш нищо лошо в това, защото много ме харесваш.

Джордж не я слушаше. Той целуваше лицето, очите, носа и устните й.

— Ти каза, че само можем да се радваме един на друг, без да имаме сериозна връзка. Не можеше да бъдеш по-жесток, дори и да искаше — ръцете на Роуз неусетно се озоваха около врата му. — Ти си почти, като баща ми. Макар да ми се струваше, че си точно онова, което търсех, мъчех се да не се влюбвам в теб.

Целувките на Джордж станаха по-настоятелни и тя с паузи довършваше онова, което искаше да каже.

— Допуснах само една… грешка. В сърцето на този прекрасен мъж… нямаше място за друга обич… освен обичта към семейството му. Той беше затворил вратата… беше се изолирал от останалия свят. Този… прекрасен мъж се страхуваше… от едно малко нещо… да се влюби.

Джордж спря да я целува.

— Ами ако този мъж се е влюбил, без да иска да се жени и да създава семейство? Ами ако иска повече от всичко на света да накара една жена да разбере колко много я обича?

Роуз усети, че краката и ръцете й изстинаха. Пръстите й го пуснаха и ръцете й бавно се свлякоха надолу. Тя постави ръце върху гърдите му и го блъсна назад, така че да може да го гледа право в очите.

— Тогава този мъж смесва любовта с желанието. Желанието е горещо като любовта, но му липсва топлината й. То трябва да консумира, но не иска да гради. За него моментът е всичко, а бъдещето е една неприятна мисъл. Желанието пламва силно и изгаря бързо. Любовта се стреми да създаде подхранваща топлина, която да просъществува през годините.

— Не вярваш ли, че този човек те обича?

— Той може, но не иска да си го позволи.

— Тогава няма ли да останеш?

— Не мога.

— Мислех, че в Южна Джорджия няма Господ, но това място надминава всичко.

Бяха пътували часове наред — по тесни пътечки из гъсталаците, през няколко сечища и дузина плитки поточета, — без да зърнат къща или някакъв друг признак на човешко съществуване. Джордж караше каруцата. Роуз седеше до него. Соления яздеше отстрани. Цяла сутрин ги бе забавлявал с веселото си бърборене.

— И по нашите места имаме трънаци, но те не са нищо в сравнение с това тука — рече Соления, като посочи към извисяващите се храсталаци, които се простираха мили наред. — Не мога да разбера как кравите ви влизат и излизат оттук с тези рога. Майка ми имаше една стара млечна крава с рога като свинска опашка. Веднъж се оплете в някаква глициния и си счупи врата. Жалко. Така и не намерихме друга крава да ни дава толкова много сметана.

Джордж изобщо не проявяваше интерес към глицинията на Соления, нито към кравата му. В главата му се въртяха само две неща: близостта на Роуз и възникващата у него убеденост, че решението му да остане ерген не е толкова твърдо, колкото си бе мислил.

Роуз никога не бе изглеждала така хубава и желана. Не знаеше дали това се дължи на факта, че го напуска, или на роклята, прилепнала към тялото й, която очертаваше формите й. Редицата копчета, стигаща до врата й, запазваше скромността й, но гърдите й изпъкваха както никога досега. Скованата й стойка само още повече ги подчертаваше.

Изкушението да протегне ръка и да сложи длан върху гърдите й беше прекалено силно, за да го преодолее. Не му беше приятна мисълта, че е роб на страстта си, но не можеше да се сдържа, когато Роуз седеше само на някакви си изнервящи инча от него.

Можеше да се намира и на хиляда мили от него. Пак щеше да усеща напрежението помежду им. Знаеше, че тя не желае да говори за онова, за което мислеше. А и той не я подтикваше да наруши мълчанието си. Снощи бе говорила прекалено много.

Но той не бе говорил достатъчно.

Беше й казал, че се възхищава от нея, че я харесва, но не бе споделил за болката, която заминаването и щеше да му причини.

Не можеше да й го каже, защото го осъзна едва тази сутрин. До мига, в който тя излезе от къщата с чантите в ръце, той не бе подозирал за истинската сила на чувствата си. Не бе очаквал, че ще му е приятно тя да замине, но и не бе очаквал, че му идваше да падне на колене и да я моли да остане.