Лей Грийнууд - Роуз

Време беше да се съпротивлява на тези чувства. Време беше да престане да се прави на глупачка, като мисли, че може да спечели.

Болката в гръдния кош я принуди да спре да бяга и да се свлече до оградата на заграждението за животните. Дишаше учестено, гърдите й се надигаха и отпускаха тежко. Биковете, които преживяха на лунната светлина, извърнаха глави и я загледаха с безизразните си очи.

Все още задъхана, тя долови нечии стъпки. Джордж. Би трябвало да се досети, че ще я последва. Отчаяно бе искала това. Той беше единственият, който можеше да излекува раните в душата й. И в сърцето й. Само в обятията му щеше да се почувства в безопасност и на сигурно място.

Господи, никога ли нямаше да поумнее! Каква глупачка беше.

За Джордж семейството беше над всичко. Това бе причината за неговото мълчание цяла седмица. Това беше причината да не нареди на Джеф или да промени отношението си към нея, или да се маха.

Това беше причината да не се поддава на желанието си да я прегръща и целува. Това беше причината да се съгласи да я заведе в Остин, макар да знаеше, че тя няма да се върне тук.

Защо я бе последвал сега? Всичко, което щеше да й каже, би я наранило още повече.

— Добре ли си?

Тя не се обърна. Не беше необходимо. Дори и без да го вижда, гласът му прозвуча успокояващо в нощта. Дълбок и уверен, той винаги я успокояваше.

— Добре съм. Само не исках да присъствам на повече препирни.

— Монти винаги…

Тя се обърна и застана лице в лице с него.

— Не става дума за Монти или Хен, и ти много добре го знаеш.

— Не знам как да постъпя с Джеф.

— Нищо не можеш да направиш. Той трябва сам да си помогне. И да не си посмял да споменеш за ръката му.

Прекалено ядосана беше, за да подбира думите си, да мисли за чувствата му или да си припомни, че не бива да критикува. Твърде дълго бе мълчала.

— Откакто се е върнал, Джеф използва ръката си като бич. Знам, че не искаш да ти го казвам, но не мога да се сдържам повече. Използва я, за да го защищаваш, да те отдалечи от близнаците. Ти каза, че баща ти бил егоист. Джеф е като него. Не ме прекъсвай — рече тя, когато той понечи да каже нещо. — Наслушах се на всичко и не мога повече. Глезенето няма да го накара да се чувства по-различно. Трябва да го оставиш сам. Остави го или да плува, или да потъне. Не го ли направиш, ще те завлече на дъното със себе си. Както и цялото ти семейство.

— Знам.

— Тогава защо не си му го казал?

— Защото е мой брат. Не мога да му обърна гръб.

— И затова обръщаш гръб на себе си, на другите си братя, на кариерата си и на мен. Ще му позволиш да направи всички нещастни.

— Няма да се върнеш, след като отидеш в Остин, така ли?

— Ти искаш ли да се върна?

— Да.

— Защо? Само не казвай, че е заради готвенето и чистенето. Пийчис Макклауд ще го върши по-добре от мен.

— Пийчис не може да го направи и наполовина добре, колкото теб.

Защо не й говореше винаги по този начин? Защо трябваше да чака да му съобщи, че напуска, за да й каже нещо хубаво?

— Няма смисъл да се връщам тук. Нищо няма да се промени. Винаги ще си остана янки. Ръката на Джеф няма да се върне. А ти ще чакаш удобна възможност да са махнеш и да отидеш в армията.

— Ние имаме нужда от теб. Не само заради готвенето. Ти ни помогна да се почувстваме като единно семейство.

— Докато Джеф не разбра, че съм янки.

— Зак има нужда от теб. Не съм съзнавал досега колко е важно за едно малко момче да има жена край себе си; някой, който да не забравя, че той е дете и да не очаква нещо повече от него.

Понякога й се искаше да го удари, да го разтърси, докато зъбите му затракат. Никога ли не мислеше за нея? Или за себе си? Не беше сигурна, че може да мисли за себе си, без да мисли и за братята си.

— Аз съм много привързана към Зак — рече Роуз с треперещ глас. — Той е чудесно хлапе, но не мога да остана тук, само за да му бъда майка. Един от вас ще трябва да се ожени, ако искате жена за това.

— Няма начин това да стане.

— Знам. Близнаците са прекалено малки, Джеф е прекалено огорчен, а ти мразиш жените. Съжалявам, Джордж, но не мога да помагам на семейството ти. Опитах се, но не мога повече.

— Аз не мразя жените.

— Твърдо си решил да не се жениш. Това е същото.

— Аз много те харесвам. Не че… Ако нещата бяха по-различни…

— Да, но не са. Тежи ти семейството и някакъв ужасен страх, от който те полазват ледени тръпки, когато си помислиш за женитба.

— Какво имаш предвид?

— Не съм глупава, Джордж. Ти си съвсем нормален мъж. Имаш съвсем нормални потребности и желания. И не ми казвай, че не искаш жена и семейство. Никога няма да си щастлив без тях. Сам си си внушил, че не си годен за семеен живот, че не обичаш да носиш отговорност, но това не е вярно. И не ми казвай пак, че си се върнал вкъщи само заради Джеф. Не си му обръщал внимание, откакто аз съм тук.