Лей Грийнууд - Роуз

Ето защо Роуз реши да се върне в Остин.

Не й беше трудно да вземе това решение. В ранчото нямаше бъдеще за нея. Джордж й бе дал да разбере това ясно още в началото. Поведението му през изминалата седмица засили убедеността й. Тя беше достатъчно млада и красива, за да го предизвиква от време на време да превъзмогва сдържаността си, но искаше повече от физическо желание. Искаше обич и семейство, но нямаше да ги получи от Джордж.

Освен това присъствието й разединяваше семейството. Спокойствието и ведрото настроение се бяха изпарили. Нямаше значение, че не е честно и че никой не го иска.

Просто така се получи.

Не искаше да остава, за да види поражението на Джордж. Нямаше значение, че вината е на Джеф. Той беше член на семейството. Тя не беше. И никога нямаше да бъде.

Затова реши да напусне. Нямаше да съобщава на Джордж. Нямаше сили да му каже.

— Ако ходиш скоро в Остин, ще дойда с теб — обърна се тя към Джордж по време на закуската следващата сутрин.

Трудно й беше да произнесе тези думи. Прозвучаха толкова категорично. Те означаваха, че е изгубила всякаква надежда, че Джордж може да я обикне. Не се заблуждаваше, че с отсъствието си ще постигне онова, което не бе успяла да постигне с присъствието си.

Знаеше, че го обича. Въпреки твърдото си решение да не се омъжва за военен, тя го обичаше.

А не искаше. Беше прахосване на хубави, искрени чувства, но сърцето й не бе послушало разума й, нито пък се бе вслушало в съвета му. То се бе спряло на Джордж и не искаше никой друг. Тя не очакваше, че някога ще се промени.

— Свърши ли се нещо? — попита Джордж.

— Не.

— Още не са минали три месеца.

— Необходими са ми някои неща, за които не мога да помоля друг да ми ги купи.

— Добре. Утре ще отидем.

Той разбра. Тя беше сигурна. След като я погледна изпитателно, той разбра.

— Ще помоля Соления да дойде с нас. Той предложи да ни намери няколко помощника. Мисля, че е време.

— За какво са ни помощници? — попита Джеф.

— Сами няма да можем да огледаме, подберем и жигосаме няколкостотин диви млади бикове. Ще капнем от умора още преди да сме тръгнали за Мисури.

— Сигурен ли си, че трябва да ги закараме чак до Сейнт Луис? — попита Джеф. — Никой освен нея не знае да има пазар там.

— Решено е вече — отговори Джордж. — Можем да вземем десет пъти повече пари.

— Но откъде знаеш, че тя…

— Ще ги закараме до Сейнт Луис — сряза го Монти. — Щом не ти харесва, не идвай. Ако искаш да знаеш, предпочитам да не идваш. Ще бъде адско облекчение да не гледам намусената ти физиономия.

— Някой иска ли да готви, докато ни няма? — попита Джордж, за да отклони вниманието на Монти. — Тейлър?

— Джеф да готви — рече Хен. — Тя си заминава заради него.

— Знаете, че не мога да готвя — сопна се сърдито Джеф. — И какво искаш да кажеш, че си заминава заради мен?

— Да не би да мислиш, че ще се върне? — попита Хен с блеснали от гняв очи. — След като се държиш гадно с всички, сякаш ние сме виновни за проклетата ти ръка.

— Стига, Хен — каза Джордж.

— По дяволите! — избухна Монти. Гневният изблик на близнака му разпали собствената му тлееща ярост. — Време е някой да му каже колко е трудно да се живее с него. Непрекъснато ни дразни и си въобразява, че е нещо повече от останалите, защото е учил малко и всички трябва да лазим по корем пред него до края на живота си, задето е изгубил проклетата си ръка. Жалко, че куршумът не го е улучил в главата. Тогава щеше да е истински мъченик, а не някаква евтина имитация.

Роуз блъсна стола си назад, скочи и избяга от стаята. Не можеше да издържи да чуе още една дума, да види още някое изкривено лице, да почувства още една гореща вълна на ярост. Особено когато не беше виновна.

Обезпокоените в съня си кучета скочиха и се разлаяха. Но веднага я познаха и след две-три неспокойни джафкания млъкнаха. Легнаха отново на земята и сложиха глави върху лапите преди още тя да е изчезнала в мрака.

Не можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й. Не можеше да спре и краката си, които я носеха безцелно в нощта. Трябваше да избяга колкото може по-надалеч от гнева и обидите. Струваше й се, че целият й живот е изпълнен с тях. Където и да отидеше, те я следваха.

Тя ги причиняваше. Носеше кълновете на раздора у себе си.

Не, няма да се примири с това. Беше щастлива, докато войната не разруши всичко нежно и мило. Гневът, омразата и горчивината бяха дошли с поражението и последвалия период на Реконструкция. И независимо че беше несправедливо, тя беше неумолимо свързана с тези силни чувства, толкова наситени с енергия, че нито хората, нито правителството можеха да ги контролират. Те раздираха градовете и семействата, като унищожаваха живота така необуздано, както оръжията бяха унищожили хората и собствеността им.