Лей Грийнууд - Роуз

Тя погледна златните монети, които блестяха в ръката й. После погледна него.

— Това ли е всичкото ти злато?

— Не. Имам още много.

Почувства, че не му вярва.

— Щом си намеря работа, веднага ще ти върна парите за хотела.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Тогава няма да отседна в хотела.

Тя вече бе взела решение и Джордж знаеше, че няма да го промени.

— Бих желал майка ми да притежаваше малко от твоята упоритост. Щеше да бъде много по-щастлива.

— Съмнявам се дали това щеше да се хареса на баща ти.

— По дяволите баща ми. Сигурен съм, че вече е там. — Джордж обузда гнева си. Не ставаше дума нито за баща му, нито за него или Джеф, а за това, че Роуз го напускаше.

— Ще ми кажеш ли, ако ти е необходимо нещо?

— Да.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

Той взе ръката й. Стисна я леко. Трябваше да положи невероятни усилия, за да не я грабне в прегръдките си и да я целуне там, на улицата.

Сетне, без да каже нито дума, той се обърна и тръгна.

Само че беше невъзможно да обърне гръб ей така и да забрави Роуз. Не беше справедливо да се иска това от него. Всеки мускул в тялото му се съпротивляваше. Ужасно жестоко беше, че след като бе дал клетва да не се жени, съдбата му бе отредила да срещне жена, която можеше да го накара да наруши клетвата си.

Той се обърна към хотела. Но веднага щом понечи да тръгне след нея, да отвори уста, за да я повика, кошмарните видения за собствения му живот изпълниха съзнанието му. Ако я последва, ако я повика да се върне, не се ли обричаше да повтаря тези сцени отново и отново като главен участник в тях?

Не можеше да направи тази крачка.

Тя заслужаваше да си намери мъж, който да я обича и да й създаде семейството, което толкова силно желаеше. Тя заслужаваше съпруг, който ще отиде при нея с разкрепостен дух, а не мъж, осакатен и непълноценен от наследствената си обремененост.

Джордж бе мислил, че никога отново не ще изпита такова душевно терзание, както в деня, в който Лий се предаде на Грант.

Днес той се почувства още по-зле.

Соления намери Джордж в конюшнята.

— Виждал ли си Роуз? — попита Соления.

— Не. Случило ли се е нещо?

— Няма да ти хареса.

— Казвай. Лошата новина няма да стане по-хубава, ако отлежи.

— Доти не иска да я върне на работа.

— Точно от това се опасявах.

— А и никой не иска да й даде квартира.

— Защо?

— Ето, това няма да ти хареса. Изглежда, някаква жена на име Пийчис разправяла наляво и надясно, че Роуз не би се върнала толкова бързо, ако не е направила нещо лошо. Намеквала, че не е било нещо почтено, защото нямало да й платят в злато.

Джордж така се вбеси, че не съзнаваше какво върши. Тръгна право към хотела. Нямаше представа какво ще прави, но нямаше и никакво намерение да позволява на когото и да било да се отнася зле с Роуз. Особено някой от този град.

Вбеси се още повече, като си помисли, че сляпата омраза на Джеф и неговият собствен егоизъм бяха направили положението на Роуз много по-тежко, отколкото бе преди два месеца. Припомни си колко мила и приветлива е Роуз, и за изблика й на обич, когато някой се отнасяше добре с нея. Десетки пъти тя се бе опитвала да преодолее омразата и неразбирателството в този град, но всеки път я отблъскваха. Самата мисъл за това го вбесяваше. Когато стигна до хотела, вече трепереше от ярост.

Зърна Пийчис Макклауд на отсрещния тротоар на улицата пред магазина на Тейлър. Без да поглежда наляво или надясно, без да обръща внимание на сърдитите викове на каруцарите и ездачите, които трябваше да опънат юздите на конете си, за да не го стъпчат, той пресече бързо улицата и тръгна право към нея.

— Мисис — прекъсна той разговора на Пийчис с една дама, едра като нея. — Никога през живота си не съм удрял жена, но ако кажеш още една дума по адрес на мис Торнтън, ще те напердаша с каиша ей тук, на улицата.

Пийчис и познатата й го зяпнаха така, сякаш беше откачил.

— Изобщо не ти влиза в работата какво прави тя, но ако това ще успокои града, можеш да дойдеш във фоайето на хотела довечера в девет. Ще видиш как тя ще стане моя съпруга.

Джордж се завъртя на пети, като остави двете жени и Соления онемели от почуда.

Пак го направи. Позволи на общественото мнение за Роуз в този проклет град да те принуди да извършиш нещо, което въобще нямаше намерение да сториш.

Джордж тръгна по тротоара към „Бон Тон“. Току-що бе осуетил всичките си планове за бъдещето. В главата му се въртяха десетки въпроси без отговори. Нямаше представа какво щеше да каже на братята си. Но въпреки че проклинаше глупавия си импулс и мислеше ужасен за бъдещето, краката му се подкосиха и той се чувстваше опиянен.