Лей Грийнууд - Фърн

Медисън искаше да компенсира несправедливото отношение към Фърн, но не и с неща като къщи, слуги, дрехи и пътувания до Европа. Искаше му се тя да се чувства в безопасност, да знае, че има някой, който да бди над щастието й, че има желание да сподели бремето й в трудни моменти.

Искаше му се тя да разбере, че беше обичана.

Искаше му се тя да повярва, че беше достойна за любов.

Искаше му се тя да проумее, че никога повече нямаше да й се налага да бъде сама.

През остатъка от времето, докато яздеше към града, обмисляше най-различни начини да възвърне способността й да се доверява на мъжете, желанието й да се обръща към другите хора, способността й да споделя любовта, която усеща вътре в себе си, чакаща само възможност да се прояви. Мислеше и какво щеше да прави, ако тя кажеше, че не го обича.

Затова когато влезе в „Дроувърс Котидж“ и се изправи очи в очи с живота, който смяташе, че беше изоставил в Бостън, изненадата му от това, което видя, бе още по-голяма.

Поне двадесетина пъти през деня Фърн си каза, че не желае Медисън да се връща за нея, но с отминаването на следобеда погледът й започваше все по-често да блуждае в посока към града. Сега, когато вече беше готова за тръгване, тя вдигна ръка към очите си, за да си направи сянка и погледна надолу по пътеката.

Тя беше пуста. Нямаше и следа от Медисън.

— Няма достатъчно време да започваме нищо друго днес — каза Пайк. Двамата с Рийд бяха свършили работата си по-рано, но си бяха намерили няколко дребни занимания, за да правят нещо, докато Фърн чакаше.

— По-добре е да тръгваш към къщи — посъветва я Рийд. — В противен случай няма да успееш да си свършиш работата преди мръкване.

— Ще те изпратим до града — предложи Пайк.

— Няма нужда — възпротиви се Фърн. — Мога да намеря пътя сама, правя го от години.

— Знам, но…

— Но нищо — отвърна Фърн. Тя пое дълбоко въздух и изрече това, което всички те знаеха. — Господин Рандолф сигурно е забравил, но аз съм достатъчно добре сега, за да се погрижа за себе си.

Фърн не знаеше дали те вярваха, че злополуката беше причината Медисън да предложи да я придружи, но се надяваше, че не си мислеха, че се беше влюбила в него. Можеше само да си представи колко биха се забавлявали всички, ако мнителната Фърн Спраул хлътнеше по едно красиво конте, а то я зарежеше.

— Ще ви чакам утре след изгрев слънце — каза тя. — Не мога да започна да живея отново тук, докато не си купя някои неща, но възнамерявам да се нанеса преди края на седмицата.

Трябваше колкото се може по-скоро да напусне дома на госпожа Абът. Доста време бе прекарала близо до Медисън и бяха й хрумнали неприсъщи за нея мисли. Беше започнало да й се струва, че наистина можеше да се чувства удобно в семейството му. Щеше да е нужна само една малка стъпка, за да успее да преодолее страха си от физическата близост.

Не трябваше да го допуска и тя го знаеше. Знаеше също така, че единственият начин да унищожи упоритата надежда, че може да излезе нещо между двамата, беше да престане изобщо да се вижда с Медисън. Нямаше да успее да се отдръпне от него, щом беше постоянно до нея и правеше всичко възможно да спечели сърцето й.

— Не искаш да кажеш, че ще останеш тук сама, нали? — запротестира Пайк.

— Разбира се, че ще остана, и няма да бъда единствената жена в Канзас, която живее сама. Освен това не мога да се грижа за ранчото като живея в града.

— Би могла да ни наемеш да ти помагаме — предложи Пайк.

— Може, но след като спечеля пари, за да ви плащам.

— Господин Рандолф вече ни плати за един месец.

Фърн усети топлината от смущението да залива страните й.

— Предполагам тогава, че ще трябва да плащам на господин Рандолф. — Не искаше да му бъде задължена. Може би щеше да му даде онези малки биволчета, за които толкова се беше загрижил. — А сега тръгвайте и двамата.

— Няма да мръдна, докато ти не тръгнеш — заяви Пайк.

— И аз — повтори Рийд.

Това не бе се случвало, преди Медисън да дойде в Абилийн! Рийд и Пайк отдавна щяха да са в бара, без да си мислят за безопасността й. Беше учудващо какъв ефект имаше, че изостави елека и носеше косата си свободно пусната.

— Качвайте се на конете! — извика тя. — Който излезе последен от двора, ще изчисти кладенеца.

Пайк изпревари Рийд, но Фърн надбяга и двамата. Махна весело с ръка на мъжете, когато потегли към града, но усмивката й изчезна веднага щом се обърна.

Беше разтревожена. На Медисън сигурно му се беше случило нещо.