Лей Грийнууд - Фърн

— Това не е от значение.

— Разбира се, че е. Дори и да не е в момента, по-късно ще бъде. Дай ми малко време да помисля и…

— Обичаш ли ме? — попита Медисън. — Ако ме обичаш, нищо друго няма значение, ако пък не… е, тогава, струва ми се, също няма значение.

Фърн не можеше да го погледне. Страхуваш се, че погледът й ще я издаде.

Стоеше пред прага на всичко, което искаше от живота, със съзнанието, че не можеше да го притежава. След като беше прекарала толкова много години сама и не беше открила никого, който да я разбира или поне да иска да опита да го направи, беше жестоко да се откаже от Медисън. Но трябваше — заради него и заради самата себе си.

— Имам нужда от време да размисля — едва промълви тя. — Ще ти кажа довечера.

Медисън повдигна брадичката й, докато я накара да срещне погледа му.

— Има нещо, което криеш от мен.

— Няма нищо — отвърна Фърн, като отмести ръката му и сведе очи. — Моля те, Медисън, не съм в състояние да мисля сега, не и когато стоиш над главата ми, настоявайки за отговор.

— Не настоявам…

— Настояваш — противоречеше тя, като го погледна в очите. — Ти си най-настойчивият мъж, когото съм познавала някога. Искаш винаги да бъде на твоето, и то незабавно. Не мога да ти дам бърз отговор, не и за нещо от такъв характер.

— Добре, ще се върна в града, но ще дойда следобед.

Рийд или Пайк могат да ме изпратят до града.

— Аз ще се върна — повтори Медисън.

Фърн разбра, че беше безсмислено да протестира, защото той наистина щеше да се върне. И тя се радваше.

Медисън пусна юздите на Бустър и животното пое бавно. Никога не си беше представял сцената, когато щеше да каже на една жена, че я обича, но сега си даваше сметка, че беше очаквал от Фърн да се хвърли в обятията му. Допускаше, че може да получи и отрицателен отговор, но не и „трябва да размисля“.

Надяваше се, че не беше обикновена мъжка суетност, но реакцията й го беше замаяла и го беше оставила с чувството, че е унизен.

„Не, ти просто никога не си помислял, че една жена би ти устояла.“

Не беше точно така. Не можеше да си представи да се влюби в жена, която да не изпитва същите чувства към него, а Фърн наистина ги изпитваше. Може би точно това го беше провалило, но не можеше провалът да е много голям, щом като тя искаше да размисли. В края на краищата, какво толкова имаше за умуване?

Е, съвсем малко, само някои подробности, но тях можеха да обмислят и по-късно, наслаждавайки се на удоволствието от взаимното си обожание. Той също се беше променил и животът тук не го смущаваше вече, както и поведението на Фърн.

Но наистина ли се беше променил?

Беше преодолял първоначалната си изненада от начина й на обличане. Но дори и в Бостън да не беше напълно недопустимо за жена да носи панталони, не беше убеден, че би могъл да се примири с това до края на живота си.

Не беше маловажен и въпросът дали тя ще намери мястото си в бостънското общество. Не че не би успяла да се научи как да се държи, просто не е била възпитана на този начин на живот. Чудеше се дали беше справедливо да я моли да опита. Сигурно човек трябва да е роден в Бостън, за да се чувства наистина на място. Съществуваха толкова много правила, толкова много условности, толкова много връзки, които крепяха установения обществен ред и изолираха придошлите.

Но ако една част от съзнанието му изтъкваше причина след причина, друга част също толкова бързо откриваше възражения, поради които те биха били без значение. Смелостта и силният й дух бяха достатъчни, за да преодолее всяка трудност, която можеше да срещне. Тя можеше да направи всичко, което пожелаеше.

Но само ако го обичаше достатъчно, за да поиска да опита.

Друго предположение: тъй като той изпитваше някакви чувства, беше сигурен, че и тя трябва да ги изпитва. Беше го обвинила, че е арогантен и егоцентричен и той току-що се убеди в същото.

Нямаше никаква причина тя да се влюби в него, никаква причина да се омъжи за него. Нямаше какво да й предложи, освен Бостън и живот, в който се носеха рокли и се яздеше странично на седлото.

Тя не се нуждаеше от помощта му. Имаше си свое стопанство и можеше сама да се грижи за себе си. Може би не желаеше да има нищо общо с мъж, може би дори не искаше съпруг. След това, което й се бе случило, не можеше да я упреква.

Колкото и да се опитваше, Медисън не можеше да съжалява за смъртта на Бейкър Спраул. Той щеше да се гордее, ако имаше дъщеря, която да притежава половината от дързостта, духа, интелигентността и красотата на Фърн и щеше да бъде също толкова горд да я защитава.