Лей Грийнууд - Фърн

Преди две седмици тя би сметнала за грешка обяснението му в любов и би си помислила, че е объркал ролята на Очарователния Принц с тази на Добрата Кръстница. Но оттогава беше започнала да го разбира по-добре. Той наистина я обичаше и въпреки собствената си рана почти не я беше оставял след смъртта на баща й. Даже и Роуз не беше прекарвала толкова много време с нея.

Освен това, ако Медисън не желаеше да направи нещо, той проявяваше достатъчно голямо желание да й каже. Не, той наистина имаше намерение да се върне, но нещо се беше случило и му бе попречило.

Не си мислеше, че то беше нещо ужасно — сигурно Роуз би изпратила някого в имението, за да й съобщи — но не можеше да се отърси от тревогата. Медисън беше решителен мъж и нищо не можеше да го спре да направи това, което желаеше. Беше сигурна в преценката си.

Но какво може да се е случило? Неизвестността я тревожеше толкова много, че почти изтласка по-важния въпрос от ума й: Как щеше да му каже, че не можеше да се омъжи за него?

Чудеше се дали щеше да намери сили да изрече думите. Искаше й се да се омъжи за Медисън повече, отколкото да продължи да живее. Дори ако трябваше да спят в отделни легла и в отделни стаи, би се лишила от целувките му до края на живота си и от всичко само за да го има до себе си!

Но съзнаваше, че не можеше да му причини това — трябваше да му даде или всичко, или нищо.

Защо тогава й беше толкова тежко, след като бе самотна през целия си живот и трябваше да е свикнала с това. Но след като цял месец вниманието на Медисън беше насочено към нея и беше повярвала, че я обича, бездната на онази празнота беше станала по-противна от всякога. И това беше само защото го обичаше толкова много, че не можеше дори да си помисли да се откаже от него.

— Не съм виждала Медисън — отвърна Роуз на Фърн, която се стараеше да изглежда спокойна, когато попита за Медисън, но знаеше, че Роуз ще долови тревогата в гласа й и ще забележи загрижеността, изписана на лицето й. — Мислех си, че възнамерява да прекара деня с теб.

— Казах му да се върне, защото нямаше никаква работа за него, но той обеща да дойде и да ме вземе следобед.

— Не е идвал тук за обед — отвърна госпожа Абът, — а мъж, който пропуска обеда си, има много грижи.

— Сигурно е отишъл с Джордж — предположи Роуз. — Търсеше ферма за зимата.

— Това не може да е причината — намеси се госпожа Абът. — Лоти Мърфи ми каза, че е видяла господин Рандолф да излиза от града не повече от петнадесет минути след като тръгнаха оттук с Фърн.

— Може би е получил някакво съобщение — предположи Роуз. — Фирмата му го използва да проучва различни проекти, докато е тук. Навярно задълженията му са го погълнали толкова много, че е забравил. Знаеш какви са мъжете по отношение на бизнеса. — Роуз отведе Фърн в салона, далеч от изявленията на госпожа Абът. — Където и да е отишъл, сигурна съм, че ще се ядоса на себе си, когато разбере, че не е успял да спази уговорката. Защо не отидеш в „Дроувърс Котидж?“ Ако го завариш там, ще го накараш да изпита такъв шок, че никога повече да не забравя! С всеки изминат ден заприличва все повече на Монти!

Фърн прехапа език. Ставаше й все по-трудно да търпи нападателните сравнения на Роуз, без да ги оборва.

Докато бързаше по улицата към „Дроувърс Котидж“, се чудеше какъв беше бизнесът на Медисън. Собствените й грижи я бяха погълнали толкова много, че не беше се замисляла. Това я тревожеше; не можеше да му предложи нищо, което да се сравни с живота в Бостън. Почти виждаше предишния му живот да протяга ръце и да го притегля обратно. Отхвърли тази мисъл — това нямаше никакво значение, защото се канеше да му откаже. Искаше само да се увери, че е добре.

Не можеше да не забележи погледите, които я следваха надолу по улицата. Не изглеждаха естествени, а тя не си въобразяваше, че се дължаха на съчувствие заради смъртта на баща й. Те не издаваха състрадание, а явно любопитство, бяха дори съзерцателни. Тогава разбра — беше започнала да носи косата си пусната и беше съблякла елека от овча кожа по настояване на Медисън и макар че носеше панталони, нямаше никакво съмнение, че беше жена. Точно тази беше причината, която превръщаше беглите погледи във втренчени.

Почувства се неловко и се запита дали щеше някога да се отпусне в присъствието на загледани в нея мъже. Помисли си, че трябва да си вдигне косата и отново да си сложи елека. Медисън щеше скоро да се прибере вкъщи, а тогава нямаше да има никакво значение как ще изглежда тя.