Лей Грийнууд - Фърн

— Ами обора? — Фърн се втренчи в постройката от току-що нарязан дървен материал.

— Поръчах го от Канзас Сити — обясни Медисън. — Докараха материала с железница и го построиха само за един ден.

Постройките не бяха много големи, но къщата имаше под, желязна печка и мебели, а оборът беше съвсем подходящ за няколкото прасенца и единствената крава, които се намираха в него.

— Защо си направил това? — попита тя.

— Не исках да се чувстваш бездомна.

— Но ти се опитваш да ме накараш да остана при госпожа Абът.

— Но не исках да те принуждавам…

Фърн се изчерви леко, като погледна Пайк и Рийд.

— Ще ги накараш да си помислят, че си ме компрометирал. Иска ми се да се върнеш в града и да ме оставиш да си гледам работата. — Тя се огледа. — Поне тази, която си ми оставил да върша.

— Най-напред искам да разговарям с теб.

Изглеждаше готова да откаже.

— Само за няколко минути, насаме.

— Намерете си работа — каза тя на Пайк и Рийд, явно раздразнена заради Медисън. — Няма да се бавя повече от пет минути.

— Струва ми се, че ще е по-добре да говоря бързо. Мразя да карам прасетата да чакат, а и пилетата ти могат да получат нервна криза. Пилетата получават ли нервно разстройство? — попита той.

— Извинявам се, ако съм се изразила грубо — извини се Фърн, като се усмихна на глупостта му. — Но като ме накара да си припомням онази нощ, нервите ми се опънаха. Бог знае само каква бъркотия ме чака, а ти искаш да разговаряме Нищо друго не сме правили дни наред. Какво друго можеш да ми кажеш?

— Че те обичам.

Фърн замръзна. Тя обичаше Медисън, беше го съзнавала от известно време, но никога не си беше помисляла, че той може да я обича. Беше приписала постоянното му внимание на скуката, която изпитваше в тази пустош и не го възприемаше като нещо повече от лека симпатия.

В действителност, през последните няколко дни, тя си беше мислила какво щеше да прави с живота си, когато Медисън се върне в Бостън. Част от колебанието й да му каже за опита за изнасилването беше произтекло от нежеланието й да създава връзки, които нямат никакво бъдеще.

Сега, когато Медисън й направи такова признание, тя загуби почва под краката си.

— Помислих си, че може да се изненадаш — каза Медисън засегнат, — дори и да онемееш, но никога не бях допускал, че ще изглеждаш толкова изумена.

— Н-не съм из-зумена — заекна Фърн. — Шокирана съм.

Зашеметеност, недоверие, неверие. Нито една от тези думи не можеха да опишат това, което тя чувстваше. „Душевно наранена“ беше далеч по-близо до истината. Медисън не я обичаше, поне не истински. Беше объркал съчувствието заради смъртта на баща й, загубата на ранчото и нападението с любов. Но и да я обичаше, това не би имало значение, защото не можеше да се омъжи за него. Знаеше го и вече го бе приела.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита той.

— Не знам какво да кажа.

— Обичайният отговор е „И аз те обичам“, но от изражението ти разбирам, че нашият случай е от изключенията…

— Не… Искам да кажа, че не… разбираш… просто това е такава изненада за мен…

Не можеше да му каже, че не я обича толкова, колкото тя него, и въпреки това не можеше да се омъжи за него.

— Никога не си казвал такова нещо преди.

— Не бях сигурен до днес.

— А на мен не ми е оставало време да помисля за отношенията ни.

Това беше лъжа. За нищо друго не беше мислила повече.

— Смяташ ли, че би могла да помислиш сега?

Фърн никога не се беше чувствала толкова нещастна! Единственото нещо, което желаеше повече от всичко, беше любовта на Медисън. Сега беше й признал, че я обича, а тя не можеше да му каже в отговор, че го обича от цялото си сърце.

Знаеше, че не може да се омъжи за него. Не и сега, когато всеки допир, дори най-невинната прегръдка, събуждаше непоносимите спомени от онази нощ. Не и когато не можеше да стане негова съпруга в пълния смисъл на думата.

— Не мога да мисля в твое присъствие — каза тя. — Не съм в състояние, когато си близо до мен.

— Точно така трябва да бъде, когато двама души са влюбени.

— Може би, но бих предпочела да се върнеш в града. Можем да поговорим за това довечера.

Болката в очите му я измъчваше. И тя изпитваше болка, но не можеше да промени нещата. Нуждаеше се от време, за да измисли нещо, което да му каже.

— Не можем ли да поговорим сега?

— Медисън, никога не съм допускала, че ще ме харесваш. Честна дума. Не съм. Ние сме много различни хора, всъщност нямаме нищо общо.

— Но…

— Има много неща, за които никога не сме разговаряли. За семейството ти, за начина ми на живот…