Лей Грийнууд - Фърн

— Не те е грижа за мен — каза Фърн. — Това не е истината. Сигурно си решил, че ще бъде весело да научиш една по-особена жена да се движи, говори и да се облича като истинска дама, след което ще можеш да се върнеш в Бостън с чувството, че си прибавил малко изтънченост поне в един човек от пустошта. Това навярно произтича от силно развитото ти социално чувство. Казвали са ми, че жителите на Бостън са точно такива, вероятно тази черта им е останала от пуританските времена.

— Съвсем не искам това. Аз…

— Надявам се, че няма да кажеш, че ме обичаш, защото няма да го повярвам. Готова съм да се обзаложа, че половината жени от Бостън тичат след теб.

Не му убягна твърдостта и остротата на цинизма в думите й. Всичките й защитни сили се бяха върнали. Беше му казала за случилото се, но нямаше намерение да му позволи да се доближи повече. Не му се доверяваше, не би си го позволила, защото се страхуваше прекалено много.

— Какво направи баща ти, когато му каза? — попита Медисън.

— Никога не съм му казвала.

Отговорът й го шокира.

— Защо?

— Нямаше никакъв смисъл. Трой прогони мъжа от Канзас.

— Трябвало е да му кажеш.

— Не. Татко щеше да го подгони и всички щяха да научат. Винаги щях да бъда жената, която някакъв мъж се опитал да изнасили. Някои даже щяха да започнат да говорят, че сигурно аз съм виновна. Вече си патих веднъж и не виждам никакъв смисъл да плащам повторно за това.

Медисън знаеше, че Фърн беше права. Добри и най-добродушни по природа хора биха си помислили, че трябва да е направила нещо, за да насърчи мъжа.

— Познаваше ли го?

В продължение на осем години Фърн беше пазила спомена за онази нощ, заключен в тъмните дебри на съзнанието си. Всеки път, когато той се опитваше да изпълзи от там, ти беше издигала още по-висока стена и се беше чувствала в безопасност, докато не се появи Медисън с измамната си усмивка, нежните целувки и наелектризиращо докосване. Сега въпросите му бяха съборили стената с трясък и бяха освободили цялата грозота, която тя се беше опитвала отчаяно да скрие.

— Беше прекалено тъмно, за да видя лицето му — каза тя, като постепенно си припомняше случката. — Връщах се от ранчото и не обръщах внимание наоколо. Знаех, че татко щеше да бъде вбесен, че съм закъсняла и затова се опитвах да измисля какво бих могла да сготвя набързо за вечеря.

— Какво се случи?

Сега успя да види сцената точно така, сякаш се разигра ваше отново, и потрепера. Искаше й се да има смелостта да помоли Медисън да я прегърне.

— Изскочи от едно бизонско леговище, преди да разбера какво става. Свали ме от коня и ме повали на земята. Не можех да видя много добре нищо в тъмнината, но не се опитвах. Мъчех се само да се измъкна.

Представи си как насилникът й се появява в нощта — една тъмна зловеща сянка. Не си спомняше нищо друго, освен гласа му, онзи тих звук от задъхването му, напомнящ й съскането на змия.

— Беше жесток и му харесваше да ми причинява болка Разкъса ризата ми и започна да ме целува навсякъде и да ме сграбчва.

— Как ви откри Трой?

— Връщаше се от игра на карти. Ако не беше толкова пиян, можеше и да го хване. Добре поне, че го спря…

— И си пазила всичко това вътре в себе си през тези години?

— А какво друго е трябвало да направя? — попита тя сърдито.

— Нищо, струва ми се, но можеш да ми позволиш да ти помогна сега.

— И какво можеш да направиш?

Медисън винаги се беше гордял със способността си да разрешава проблеми, но този нямаше разрешение. Беше се случило нещо, което не можеше да се поправи, и Фърн трябваше да живее с него до края на живота си. Нищо, което той можеше да направи не би променило положението. Но можеше да й даде да разбере, че се вълнуваше и че чувствата му не се бяха променили.

— Не знам — призна той, — но ще измисля нещо. Междувременно остава един въпрос, на който трябва да отговориш.

— Какъв? — попита тя. Изглеждаше напрегната, предпазлива.

— Ще се облечеш ли с рокля на партито? Трябва да е нещо наистина специално. Нека всички да бъдат сащисани от красавицата, която е крачила под носовете им, без да знаят.

Фърн се разсмя на неуместността на подобен въпрос след това, за което току-що бяха разговаряли.

— А аз трябва да задам още няколко въпроса, преди да започна да се тревожа за това — отговори тя рязко, но той разбра, че се отпуска. Ако сега не го убиеше, когато стигнеха до фермата и видеше какво беше направил, може би щеше да събере смелост да й каже че я обича.

— Той купи къщата на Прут — обясни Пайк. — Нареди да я нарежат на четвъртини и да я натоварят на един фургон. Не бяха нужни повече от два часа, за да се сглоби.