Лей Грийнууд - Фърн

Сякаш оправдавайки вярата на Медисън в устойчивостта им, по-голямата част от животните се бяха спасили, но даже и тази новина не можа да извади Фърн от летаргията й. Роуз и госпожа Абът се опитаха да повдигнат духа й, като поддържаха непрекъснат разговор и понякога канеха гости. Фърн се присъединяваше, когато я поканеха, но правеше само това, което й кажеха.

— Колко време ще бъде такава? — попита Медисън Роуз. Беше минала седмица от погребението на баща й, а нямаше никаква промяна.

— Трудно е да се каже — отговори тя. — Не всички се съвземат еднакво бързо. За Фърн сигурно ще бъде още по-тежко, защото си няма никого. Трябва да вземе толкова много решения, особено за ранчото, и това сигурно я плаши.

— Бих бил щастлив да поема всичките й задължения, но тя не би ми позволила.

Роуз огледа девера си с присвити очи.

Медисън беше отбягвал да си задава този въпрос дори и наум. В Бостън беше водил живот напълно различен от този на Фърн и семейството й. Но тези последни няколко седмици го бяха върнали към живот, който беше изоставил преди много години. Откри, че физическата дейност му допада и му беше приятно да язди цели мили през прерията, без да търси пътека. Харесваше му предизвикателството на негостоприемното обкръжение, мълчаливите местни хора. Наслаждаваше се даже и на грубоватото, но непринудено общество на границата на населения район, приключението, усещането, че живееш на ръба. Дори беше свикнал да възприема панталоните на Фърн и нямаше желание да я убеждава, че трябва да ги смени с женски дрехи.

Сега, когато беше открил тази частица от себе си, не беше сигурен какво да направи с нея, но каквото и да направеше, то щеше да бъде свързано с Фърн.

— Не съм сигурен — отговори той. — Понякога си мисля, че не е възможно да се влюбя в такова момиче. Трябва да съм полудял. Никога през живота си не съм бил толкова объркан!

— Казвал ли си й нещо?

— Не.

— Недей тогава, докато не се убедиш. Точно сега последното нещо, от което се нуждае, е да й се стовари и това.

— Говориш така, сякаш е бреме да знаеш, че те обичат — каза Медисън, като се почувства малко обезкуражен. Не беше очаквал да се гледа на чувствата му към Фърн като на изпитание.

— Не е моя работа за кого ще се ожениш — каза Роуз, — но ще ми бъде много неприятно да я видя наранена. Недей избързва! — смъмри го тя. — Знам, че ще положиш усилия да я направиш щастлива, но премисли внимателно преди да вземеш решение. Вие двамата сте в обтегнати отношения от самото ти идване тук. Не са много нещата, които одобрявате един у друг. После — къде ще живеете? Ти няма да издържиш тук, но дали Фърн ще вирее по-добре в Бостън?

— Сигурен съм, че ще стигнем до рационално решение. — Надяваше се, че не изглеждаше раздразнен, но беше убеден, че е така.

Роуз се засмя непринудено.

— Ако липсва нещо в тази връзка, това е рационалността — каза тя.

Медисън се отдръпна засегнат и все още не беше възвърнал самообладанието си, когато Фърн излезе неочаквано от стаята си, облечена за езда.

Отивам в стопанството — съобщи тя. — Помолих Рийд и Пайк да ме чакат там.

— Ще дойда с теб — предложи Медисън, като стана от масата.

За миг си помисли, че ще започне да спори, но вместо да го направи, тя се усмихна и каза:

— Ще ми бъде приятно.

— Желаеш ли госпожа Абът да ти приготви обед? — попита Роуз.

— Разбира се, че желае — каза госпожа Абът. — А дори и тя да не иска, гарантирам, че господин Медисън държи.

В началото госпожа Абът беше наричала Медисън „младия господин Рандолф“, но тъй като сега Хен беше постоянен посетител в дома им, тя беше принудена да използва първите имена. Но госпожа Абът не обичаше да се обръща към мъж на малко име. Това беше фамилиарно, а всяко фамилиарничене с мъжете я караше да изпитва неловкост.

— Върви да се погрижиш за конете си — каза Роуз. — Всичко ще бъде готово, докато се върнете.

— Защо ме удряше толкова силно, когато бяхме в дерето? — попита Медисън. Бяха минали през покрайнините на града и първата им тема на разговор се беше изчерпала.

Не се беше замислял много за действията й по време на бурята, но през последните няколко дни не можеше да пренебрегне чувството, че тя се беше опитала да го отблъсне, защото беше изплашена, а не защото я смазваше. Не виждаше логика в това, но колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е прав.

— Не знам за какво говориш — отговори Фърн, без да вдигне поглед от пътеката.