Лей Грийнууд - Фърн

Усети облекчение, когато стигна до „Дроувърс Котидж“. Вмъкна се бързо във фоайето, където цареше приятна атмосфера, само за да бъде разтърсена от шок, разрушителен като земетресение. Медисън седеше на един диван в една от малките ниши, в компанията на най-красивата жена, която Фърн беше виждала някога.

Не беше нужно някой да й казва, че тази жена и мъжът от другата й страна бяха от Бостън. Изводът се налагаше сам — всичко в тези хора говореше за свят на богатство и изтънченост, напълно непознат на Фърн.

Само като погледна жената, Фърн се почувства ужасно грозна и й се прииска да се намира където и да било другаде на земята, но не и тук.

Опита се да се измъкне от хотела и да избяга, но беше твърде късно. Когато я забеляза, Медисън ахна от изненада и се изправи на крака.

— Фърн, ела тук! Искам да те запозная!

Не можеше да си спомни кога го беше виждала толкова весел. Усмихваше й се, но тя знаеше че го правеше заради красивата непозната.

Искаше й се да я намрази и така щеше да стане, ако жената беше показала дори и най-беглата следа от шокиране, изненада или неодобрение от вида на Фърн, но такова нещо не се получи. Тя се изправи на крака с предразполагаща усмивка на устните, широка почти толкова, колкото тази на Медисън.

Жената беше главозамайващо красива. Дори и Роуз не можеше да се сравнява по хубост с нея. Ако Бостън беше пълен с подобни жени, Фърн не можеше да си обясни защо Медисън изобщо го беше напуснал.

В контраст със семплата си кремава пола, жената носеше сако по испанска мода, украсено с тъмночервен спираловиден ширит, плисирано жабо и многобройни малки копчета. Шапката й беше отрупана с панделки, рюшчета и пера. Но погледът на Фърн беше привлечен най-напред от тъмнокестенявата коса, сините очи, извитите розови устни и бялата й кожа.

Беше глупаво да си мисли, че Медисън щеше да прояви интерес към Фърн, когато явно беше в най-приятелски отношения с това зашеметяващо същество.

Беше предполагала, че той не е наясно с чувствата си, но си беше позволила да се надява, че може да я обикне. Беше очаквала с нетърпение появяването му в ранчото, макар че същевременно се ужасяваше от това. Знаеше, че краят неминуемо ще настъпи, затова искаше да се наслади на миговете, които й оставаха да прекара с него.

Болката, причинена от факта, че тази жена трябваше да се появи в Абилийн само за да накара Медисън да я забрави още по-бързо, беше много по-силна, отколкото дори Фърн можеше да си представи. Изпитваше гняв и ревност и обстоятелството, че се държеше напълно безразсъдно, беше загубило за нея всякакъв смисъл.

Но докато стоеше там със зяпнала уста и гледаше как целият й свят се рушеше, гордостта не й позволяваше да остави Медисън или тази красавица да разберат, че душата й умираше. Насили се да се усмихне и позволи на Медисън да я дръпне напред.

— Това е Фърн Спраул — представи я той. — Беше в имението си. — Той млъкна, а усмивката изчезна от лицето му. — Трябваше да те придружа на връщане — каза той.

— Няма значение, както виждаш не съм се загубила — отговори Фърн, като се напрягаше да поддържа по-лек тон, тъй като не желаеше някой да я заподозре, че беше прекарала последния час в терзание, опитвайки се да отгатне причината, поради която Медисън не беше дошъл да я вземе, и целия ден в тормоз заради любовта си към него.

— Така се заприказвахме със Саманта и Фреди, че не съм забелязал как е минало времето.

— Тъй като изглежда, че Медисън не може да задържи мисълта си върху едно нещо за повече от минута, смятам, че ще е по-добре сама да се представя — каза жената. — Казвам се — Саманта Брус, а това е брат ми Фредерик. Познаваме се с Медисън, откакто се помня.

Фърн нямаше никаква представа как се поздравяваха изисканите дами, затова силно разтърси подадената й ръка, надявайки се, че ръкавиците от еленова кожа бяха чисти и нямаше да изцапа кремавите ръкавички на госпожица Брус.

— Извинявайте, че съм в такъв неугледен вид, но цял ден прекарах във фермата.

— Медисън ни разказа за несгодите ви. Вие сте много смела жена.

Най-лошото беше, че Фърн разбираше, че госпожица Брус говореше искрено, а тя не можеше да мрази някого, който проявяваше такова истинско съчувствие.

— Не е проява на голяма смелост да правиш единственото нещо, което умееш — отвърна Фърн.

— Проява е, когато го вършиш наистина храбро — заяви Саманта, — а ако съдим по това, което ни разказа Медисън, вие притежавате голяма храброст.

— Сигурна съм, че е преувеличил — смънка Фърн. Не беше свикнала с комплименти и продължаваше да си мисли, че госпожица Брус сигурно й се подиграва.