Лей Грийнууд - Фърн

— Вие нямате двуколка.

— Мога да наема.

— Не искам да си харчите парите заради мен.

— Аз ще наема двуколката — намеси се Роуз. — Но ти трябва да приемеш Медисън да те закара.

— Не мисля, че бих приела.

Изражението на Медисън не се промени, но Фърн усети, че нещо стана между тях. Сякаш някаква врата се затвори.

— Ако ви е неприятно да бъдете край мен, ще помоля Том Еверет да ви закара.

— Не е това — отвърна Фърн, разстроена от факта, че той си мислеше, че не може да понася присъствието му. Никога преди думите й не бяха имали силата да нараняват хората и тя не разбираше защо сега ставаше точно така.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не обичам да се суетят около мен.

— Тогава спрете да спорите и ние ще прекратим суетнята.

Фърн усещаше, че Роуз взема страната на Медисън. Нямаше начин да си тръгне, без да я обиди жестоко.

— Добре, наемете двуколката, но ако не се върнете до десет минути, ще си тръгна сама.

— Не, няма — отвърна той. — Вземам коня ви с мен.

— Медисън Рандолф, да не си посмял да ми вземеш коня! — извика Фърн, но това си беше чиста загуба на време. Той вече си беше тръгнал, а госпожа Абът се мъкнеше по петите му.

— Той е най-вбесяващият мъж, когото съм срещала — каза Фърн на Роуз. — Не знам как някой може да го изтърпи в продължение на пет минути, без да му се прииска да закрещи.

— И аз смятах същото за Монти — отвърна Роуз, — но си промених мнението. Мисля, че и при Медисън е същото.

— Единственият начин да си променя мнението за този мъж е ти да ме завържеш и да го качиш върху мен. Няма да се изненадам, ако по време на отсъствието му преместят Бостън. Ако той винаги се държи така, едва ли някой там би искал да го види отново.

— Наистина ли ще оставиш този мъж да те заведе у вас? — попита госпожа Абът, която се върна в стаята веднага щом се бе уверила, че Медисън е напуснал къщата й.

— Май че нямам голям избор. Ще ми бъде необходима цяла армия, ако искам да го спра.

Тя погледна към дисагите си и реши да ги остави на пода. Щом Медисън настояваше да я закара у дома й, можеше да пренесе и тях.

Той щеше да го направи. Медисън представляваше странна комбинация от груб кавгаджия и загрижен мъж.

За своя голяма изненада Фърн откри, че се радва, че точно той ще я закара у дома й. Тя беше глупачка, но не й пукаше. Присъствието на Медисън я караше да се държи така, като че ли не беше самата себе си. Обикновените й грижи изгубваха значението си. Високомерното му поведение я вбесяваше, но за първи път в живота й някой проявяваше интерес към нея.

Фърн беше сигурна, че ще съжалява, че му е позволила да я придружи, но беше също и толкова сигурна, че щеше да съжалява, ако не му беше позволила. Това й приличаше на напиване. Тя знаеше, че на сутринта щеше да се събуди с ужасно главоболие, но искаше да се наслади на всеки миг от алкохолното опиянение.

— Е, ако бях на твое място, не бих го оставила да ме закара — каза госпожа Абът. — Ако му хрумнат някои непочтени мисли, няма да има хора, които да ти помогнат.

— Той няма да ме притеснява, поне не и по този начин — отговори Фърн, докато внимателно поставяше шапката си. Искаше й се отново да си среше косата, но дори и слагането на шапката й причиняваше ужасна болка.

— Човек никога не знае…

— Напротив — Фърн вдигна елека си и го облече, като внимаваше да не движи тялото си твърде много. — Аз не съм толкова привлекателна, че да го изкуша. Сигурна съм, че е свикнал да вижда най-красивите жени, облечени в най-красивите дрехи и живеещи в най-красивите къщи. Какво има в мен, че да го изкуши?

— Защо не питаш него? — предложи Роуз.

— Вече изминахме половината път, а вие почти не говорите — не издържа по едно време Медисън.

— Напротив, говорихме си достатъчно — отвърна му тя — и аз казах повече, отколкото исках.

— Да не искате да кажете, че сте си променили мнението за мен?

— Не и по отношение на причината, която ви доведе тук Смятам да видя как убиецът на Трой увисва на въжето.

— Забелязвам, че казахте „убиецът на Трой“, а не „Хен“.

— Сметнах, че ще е по-добре, ако не споменавам имена. Ще имам доста време да направя това по-късно.

Тя не можеше да му признае, че вече не изпитваше огромното желание да прави всичко по силите си, за да му попречи да изпълни намеренията си. Не можеше да му каже и че го смяташе за временно развлечение, нито пък, че смяташе да продължи играта колкото можеше по-дълго.

— Не аз изпратих Рийд и Пайк да ви нападнат онази вечер — каза тя.