Лей Грийнууд - Фърн

Медисън постави дисагите на Фърн обратно в двуколката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — запита ядосано Бейкър.

— Ще заведа Фърн обратно при Роуз, където ще се погрижат добре за нея.

— Тя ми е дъщеря — извика Спраул — и аз казвам, че тя ще остане тук, за да си свърши работата!

— Казвай каквото си искаш — отвърна Медисън с присъщото си спокойствие, — но аз ще я заведа в града.

— Тя остава! — изрева Бейкър и се приближи заплашително към Джеймз.

Фърн усети как сърцето й се сви. Медисън беше едър мъж, но твърде слаб. Баща й приличаше на мечка и годините усилен труд го бяха направили як като вол. Тя не си спомняше да го беше виждала да се бие. Дори и Трой предпочиташе да отстъпва, вместо да се бие с него.

Медисън започна да се качва на двуколката и Спраул се нахвърли върху него без предупреждение.

Фърн затвори очи, защото не искаше да види как Медисън ще бъде повален на земята, но когато ги отвори, в праха лежеше баща й. Преди Бейкър да се беше опомнил, Джеймз скочи в двуколката, изплющя с камшика над главата на коня и подкара в тръс, сподирян от лая на Уинк и псувните на баща й.

— Не си мислете, че бягам, защото ме е страх — извика Медисън. — Просто не ми се искаше да удрям баща ви.

Фърн беше твърде изненадана, за да може да отговори. За по-малко от петнадесет минути той беше обърнал света й с главата надолу. Стадото щеше да създава още проблеми, но на нея вече й беше все едно. Баща й щеше да се появи в града рано или късно, но и за това не се притесняваше. Само допреди няколко дни беше мислила единствено за Трой, добитъка и баща си, а сега едва се сещаше за тях. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе Медисън.

И онези проклети бичета.

Тя започна да се смее и веднъж започнала, вече не можеше да се спре, въпреки че смехът й причиняваше ужасна болка.

— Какво е толкова смешно? — запита я Джеймз.

— Онова, което казахте за бичетата — отвърна тя между пристъпите смях. — Представям си как те гонени от татко с нож в ръка преследват ужасените крави из цялата околност и поглеждат зад себе си, пресмятайки колко ли от тях ще оправят, преди той да ги настигне. — Тя отново избухна в смях. — Сигурна съм, че една дама никога не би си помислила подобно нещо, а дори и да си го помисли, не би си признала.

— Мислите ли, че баща ви би ги преследвал? — попита ухилено Медисън.

— Не и ако има ум в главата. Би трябвало да ги изчака да се върнат след похожденията си, когато ще бъдат твърде уморени, за да му се изплъзнат.

Тя пак се разсмя, но я заболя и се спря.

— Не трябва сама да се грижите за стадото.

— Откакто татко уволни Трой, не можахме да намерим каубои, които да се задържат при нас по-дълго. Предупредих го, че така ще стане, но той не ме послуша.

— Защо баща ви уволни братовчед ви?

— Те не бяха съгласни за нищо. Трой се занимаваше със стаята, а татко е фермер.

— Сигурен съм, че Джордж би могъл да ви намери някого.

— Защо сте толкова сигурен, че брат ви може да осигури каквото и да било?

— Защото може. Той още от рождение има дарбата да оправя заплетени ситуации.

— Тогава защо не оставихте защитата на Хен на него?

— Това е нещо съвсем различно.

Медисън се умълча и Фърн още веднъж се опита да разбере противоречията, в които изпадаше този мъж. В един момент той бе готов да заяви, че Джордж има отговор на всичко, а в следващия намекваше, че отговори не съществуват. В един момент правеше всичко възможно да се отърве от Фърн, а в следващия я връщаше в Абилийн, за да се погрижи за нея. В един момент й се сърдеше, а в следващия беше готов да се бие с баща й, за да не й се налага да работи, преди да се възстанови.

Той също бе толкова неразбираем, колкото и промяната в самата нея.

Тя би трябвало да бъде загрижена за баща си, но не беше. Трябваше да се сърди на Медисън за това, че беше повалил Бейкър, но не можеше. Трябваше да се тревожи да добитъка си и за реколтата на съседите, но не можеше. Трябваше да очаква с нетърпение завръщането към стария си начин на живот, но си мислеше само за завръщането в дома на госпожа Абът и й се искаше да опознае повече Медисън Рандолф.

Тя би трябвало да се страхува, че продължителният контакт с този човек би сломил съпротивата й и би я направил уязвима за всичко, на което се опитваше да се противопостави в продължение на години.

Това я плашеше до смърт и Фърн не знаеше какво ще се случи на следващия ден. Ако я очакваше пътят към ада, тя бе готова да го приеме. Не можеше да направи нищо друго.