Лей Грийнууд - Фърн

— В Абилийн правите ли си партита? — запита я Медисън. Въпросът му беше толкова неочакван, че й беше необходимо време, преди да му отговори.

— Не знам. Аз не ходя по партита.

— Защо не?

— Защото не съм искала.

— Мислех си, че ще подскочите от радост при подобна възможност.

— Някоя друга може и да го направи, но не и аз.

— Никога ли?

— Никога.

— А ще дойдете ли, ако аз ви поканя?

Никой никога не я беше канил на парти. Не се бяха осмелявали.

— Не можете да ме заведете където и да било в този град — отвърна тя. — Тук никой не ме одобрява.

— Аз също не одобрявам някои от нещата, които вършите, но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Ако не ме одобрявате, защо тогава искате да дойда с вас?

— Не съм казал, че не одобрявам вас, а само някои от нещата, които вършите.

— Това е едно и също.

— Ако смятате така, значи не познавате добре мъжете.

Така беше, но тя не искаше да си признае пред него.

— Вие избягвате въпроса ми — каза Фърн. — Защо ме каните да дойда с вас?

— Не познавам друга жена тук.

Тя искаше смехът й да прозвучи скептично, но се получи нещо подобно на израз на отвращение.

— Не сте длъжен да познавате която и да било. Там те всички ще се надпреварват да говорят с вас.

— Вие като че ли не одобрявате това. Не мислите ли, че младите жени имат право да говорят с мен?

— Нямах това предвид и вие го знаете. Сигурна съм, че госпожа… която и да организира партито, ще покани достатъчно млади и неомъжени жени.

— Може пък аз да не искам да рискувам да бъда отбягнат от местните красавици, като отида сам.

Фърн се заля в смях.

— С вашата външност ще бъдете заобиколен от цяла тълпа жени, които ще копнеят по вас цели десет минути.

— Значи одобрявате външния ми вид? Това ме успокоява. Имах чувството, че според вас речната кал има по-голям чар от мен.

— Знаете, че сте хубав мъж — отвърна Фърн и не повярва, че бе изрекла тези думи. — А знаете и как да използвате чара си при нужда. Само дето, когато сте близо до мен, се държите като животно.

— Размишленията ви за характера ми са впечатляващи, но се отклонихме доста от основния въпрос. Ще дойдете ли с мен?

— Кой организира купона?

— Госпожа Маккой.

— Жената на кмета! — възкликна Фърн. — Тя дори не би ме пуснала да мина през главния й вход. Та тя получава киселина в стомаха само като ме види.

— Ще трябва да облечете рокля, но с изключение на това не виждам какво във вас може да я разстрои чак толкова.

— Значи не съм достатъчно добра такава, каквато съм, така ли? — Фърн усети как гневът й се надига като прилива в океана.

— Не съм казал, че не сте достатъчно добра — отговори Медисън. — Сигурен съм, че единственото възражение на госпожа Маккой е по отношение на облеклото ви.

— Вие бихте ли ме завели в дома й, облечена в сегашните ми дрехи?

— Ще бъде вечерно събиране и дори аз не бих отишъл там в дрехите, с които съм облечен сега.

— И защо не?

— Вие никога ли не отговаряте направо на зададените ви въпроси?

— За какво говорите?

— Преди петнадесет минути ви попитах дали искате да дойдете с мен на парти. Вие не само че успяхте да заобиколите въпроса ми, но и ме подложихте на подробен разпит. Ще ви попитам още веднъж: ще дойдете ли с мен на партито на госпожа Маккой?

Фърн усети как нещо в нея се пречупи, като че ли й предлагаха това, което бе искала дълбоко в себе си, но бе знаела, че не може да го има.

Тя искаше да отиде на партито, но не разбираше защо. Никога преди не бе ходила на подобни събирания. Бяха я подкачали, че никога не я канят, но престанаха, когато разбраха, че така или иначе не би отишла.

Но този път тя не искаше просто да отиде, а да бъде с Медисън. Това я изненадваше още повече, защото никога не бе имала желанието да ходи където и да било с мъж.

— Благодаря ви за поканата, но не мога да приема. — Надяваше се, че отговорът й е прозвучал незаинтересовано. Ако Медисън се досетеше колко много й се искаше да отиде, нямаше да се откаже, докато не я убеди.

— Вие със сигурност не се боите да облечете рокля, нали? А може би се страхувате, че няма какво да облечете.

— Нито едното, нито другото.

Тя нямаше рокли. Беше ги изгорила преди осем години.

— Тогава защо?

— Няма хора, които бих искала да видя или които биха искали да ме видят на такова място.

— Аз ще бъда там.

Тя знаеше, че той само я дразни и се опитва да я накара да се съгласи, но се надяваше да не усети колко я болеше от такива забележки. Глупавото й сърце искаше да му вярва.