Лей Грийнууд - Фърн

Отказът й го разстрои доста. Той бе подозирал, че тя се опитваше да се държи на разстояние от него, но не си беше помислял, че Фърн искаше да постави между тях трайна преграда. Изобщо не му беше хрумвало, че ще се измъчва от подобно нещо, но точно това ставаше.

Фърн беше будна от доста време, но не стана от леглото, а лежеше заслушана в звуците, които се чуваха в къщата, и беше оставила мислите си да се лутат безцелно в главата й.

Тя се опита да ги отклони от Медисън, но образът му, изглежда, бе запълнил всички ъгълчета на съзнанието й и се беше превърнал във фиксидея, която бе завладяла живота й и не искаше да го напусне.

Фърн вече не изпитваше неприязън към него, но това не само че не улесняваше нещата, а ги усложняваше. Бе имала възможността да го мрази със страст, която би изчезнала от само себе си с отпътуването му от Абилийн, но сега тя го харесваше. Фърн се страхуваше да си го признае, но истината бе, че го харесваше много.

Това беше странно чувство, което не я успокояваше. Беше нещо, което бе нахлуло в живота й против волята й и тя не можеше да го контролира. Можеше да крещи на Медисън, да спори с него, да го нарича с най-обидните имена, но през цялото време щеше да знае, че не мисли нещата, които изрича. Можеше да го подтикне да си замине за Бостън и никога повече да не се върне в Канзас, но не искаше да го направи.

Самата мисъл, че никога вече няма да го види, я изпълваше с тревога. Какво имаше в този мъж, че го правеше толкова различен от другите? Защо не можеше да престане да мисли за него.

Единственият смислен отговор на тези въпроси беше напълно неприемлив. Тя нямаше да позволи нито един мъж да има такова значение за нея. Щеше да се отърве от чувствата си, ако успееше да си го избие от ума.

Но как можеше да си го избие от ума, когато все още усещаше устните му върху своите?

През целия си живот Фърн бе смятала мъжете само за конкуренти. Тя бе изпитвала презрение към жените, които припадаха от мъжкия допир и за които единствената цел в живота беше да привлекат вниманието на мъжете.

Сега тя знаеше достатъчно и разбираше, че целувката им не беше обикновена. Готовността на Медисън да се бис заради нея и решителността му да я защищава я бяха изненадали твърде много.

Той мислеше, че тя е привлекателна, и бе решен да я накара да се почувства красива, но това не беше по силите му. Никой мъж, нито дори някой като Медисън, нямаше да направи подобно нещо без корист. Той вероятно също бе имал някакви задни мисли.

Може би Медисън се опитваше да флиртува. Може би беше отегчен от срещите с безброй жени. Може би си мислеше за нея като за благотворителен случай, в който той ще се появи в ролята на принц Очарование и ще разнообрази сивотата на живота й за няколко седмици. Малко ласкателства, дребни прояви на внимание, няколко откраднати целувки и той щеше да си замине за Бостън, поздравявайки се за това, че й е подарил няколко безценни дни.

Трябваше да бъде нещо такова. Човек като Медисън Рандолф не би се заинтересувал от жена като нея.

Дали?

Тя отново и отново преживяваше целувката и предизвиканата от нея възбуда. Независимо какво бе изпитал той при първата им среща или какви биха били чувствата му в бъдеще, тази целувка беше истинска.

Но какво точно целеше той?

Сега Фърн не знаеше, но Медисън не обичаше да пази тайни и тя скоро щеше да узнае.

Междувременно трябваше да се измъква от леглото. Роуз и госпожа Абът бяха станали отдавна. Фърн не можеше да чуе какво си приказват, но лесно успя да определи кой говореше. Гласът на госпожа Абът бе студен и рязък. Тя сякаш винаги се оплакваше, дори и когато говореше за дреболии. Гласът на Роуз бе тих, но изразяваше твърдост. Тя не говореше толкова често или толкова дълго, колкото госпожа Абът, но думите й винаги бяха на място.

Фърн се зачуди какво ли би било да бъде на мястото на Роуз и да налага такова уважение и възхищение. Тя знаеше, че Роуз се бе трудила много, за да постигне това, въпреки че го правеше почти без усилие.

„Това едва ли е щяло да се случи, ако Роуз бе решила да обуе панталони и да прави всичко възможно да се държи като мъж. Тя е силна и решителна, но е напълно женствена.“

Но въпреки че Фърн си спомни със съжаление за годините, през които се бе учила да се отрича от всичко женствено, мисълта за мъже, копнеещи за тялото й, и спомена за един мъж без лице, който разкъсваше роклята й, докосваше гърдите й, покриваше врата и устните й и устата си и я притискаше с тежестта си, я ужасяваше. Тя не искаше това. Никога. Може да й се наложеше да се откаже от всяка надежда да се омъжи, но не беше способна да изтърпи всичко това.