Лей Грийнууд - Фърн

От това я заболя. Беше се залъгвала, че е свикнала със студенината му, и никога не бе търсила от него някакви чувства. Сега Роуз и Медисън й бяха показали, че не беше необходимо някой да й бъде роднина, за да го е грижа за нея.

Още по-удивително беше, че те я бяха защитили, след като тя бе направила всичко възможно да ги отчужди от себе си. Фърн не разбираше как е възможно подобно нещо.

За капак на всичко, на нея не й се искаше да се върне във фермата. Тя искаше да остане с тези непознати и това нямаше нищо общо с нараняването й. За първи път в живота й някой се интересуваше от нея достатъчно, за да го е грижа какво ставаше с нея и как се чувстваше тя.

Медисън я привличаше, защото виждаше в нея нещо, което никой друг не бе забелязал. Това нещо го бе накарало да пожелае да я целуне и да я покани на партито на госпожа Маккой. То бе и причината той да желае да я накара да повярва в собствената си красота. То го караше да се интересува от нараняването й и от това, как другите се отнасят с нея.

Нямаше да забрави това. Никога.

Фърн се съблече и се мушна под завивките.

— Много си мълчалива — обърна се Роуз към Фърн. — Още ли те боли?

— Не. Днес се чувствам много по-добре. Вероятно трябва да си вървя.

— Не можеш да си заминеш, преди да се върне Медисън. Той ми даде изключително точни нареждания по този въпрос.

Фърн се усмихна, но почти незабавно си възвърна сериозното изражение.

— Защо ме прие в дома си? Аз създавах само проблеми на семейството ти.

Роуз се усмихна успокояващо.

— Защото беше наранена и някой трябваше да се погрижи за теб. Ако си спомняш, ти отказа да бъдеш заведена на лекар.

— И все пак, защо ме прие?

— Защото имаше нужда от човек, който да се грижи за теб. Освен това ние те харесваме. Що се отнася до кравите ви, те ще се оправят и без теб известно време. Понякога си мисля, че кравите са единствените създания, за които Бог е отредил вечен живот.

— Не ги ли харесваш?

— За бога, не. Как може човек да харесва една крава, особено пък, ако е порода лонгхорн? Джордж също не ги обича кой знае колко, но от тях си изкарваме прехраната.

Фърн не можеше да повярва на ушите си. Никога не бе чувала тексасец да заяви, че не харесва кравите. От начина, по който тексасците защищаваха животните си, човек можеше да си помисли, че ги обичат почти като собствени деца.

Веднага след това откритие дойде и друго; Фърн мразеше кравите. Беше ги мразила в продължение на години, без дори да подозира за това. Тя бе разчитала на тях, защото те й даваха независимост. Беше се сравнявала с тях, защото това беше необходимо, но дълбоко в себе си тя се отвращаваше от огромните, вонящи, упорити, шумни и глупави животни. Щеше да бъде безгранично щастлива, ако никога в живота й не й се наложеше да види отново крава.

Това откритие обърна всичките й представи с главата надолу. Мястото й в обществото и причината, която я караше да става всяка сутрин, бяха свързани с това стадо. Сега всичко това го нямаше. Нито едно от старите уравнения не й вършеше работа вече. Целият й живот се разпадаше.

И всичко това само заради Медисън Рандолф.

Ако той си бе стоял в Бостън, всичко това не би се случило. Ако тя не го беше завела до къщата на Конър, това не би се случило. Ако той я бе закарал у дома й и я бе оставил там, това не би се случило.

Сега вече беше твърде късно.

Но защо беше твърде късно? Досега бе успявала да забрави всеки мъж, когото бе срещала.

Но още от мига, в който Медисън бе слязъл от влака, тя мислеше само за него. Начинът, по който той се държеше с нея, вниманието му и интересът му към нея караха образът му да танцува пред очите й и Фърн запомняше всяка негова дума, действие или изражение. Тя го попиваше като жива вода.

И сега се беше пристрастила.

Нищо в живота й вече не беше същото. Той го бе променил. Но какво щеше да прави тя сега? Баща й не би приел промяната.

Фърн не знаеше дали и тя самата би я приела.

Чувстваше се изплашена и безпомощна — нещо непознато за нея. Никога преди не беше изпитвала такива чувства. Винаги имаше какво да прави и сега също трябваше да има нещо, но тя не се сещаше какво.

— Какво става? — попита Роуз. — Май че не си готова да се върнеш у дома си.

— Не ми се иска много. Нямам сили.

— Това не е типично за теб.

— Така е. Винаги съм била активна, яздех и бях уверена в себе си, а сега лежа в леглото, облечена в розова нощница.

Роуз се усмихна.

— Предполагам, че половината жени в града ти завиждат. Никоя от тях не е носена на ръце от красив млад мъж.