Лей Грийнууд - Фърн

— Вярно ли е това, което ми каза госпожа Абът? Наистина ли си тръгвате? — попита той. — Все още не сте достатъчно добре.

Госпожа Абът го беше последвала в стаята.

— Госпожа Рандолф се опитва да й каже същото през последния час, но тя не иска да слуша.

— Може пък ти да успееш да я убедиш — обърна се Роуз към него. — Тя все още изпитва силни болки.

Симптомите, които изпитваше Фърн сега — замаяност, учестено дишане и някакво тревожно усещане в стомаха си — нямаха нищо общо с болката.

— Ако се съди по последния ни разговор — каза Фърн, — той по-скоро би ме изгонил от къщата с насочена срещу мен пушка, отколкото да се опита да ме задържи тук.

Тя се опита да се овладее, но не можеше да се преструва, че в стаята има друг мъж, защото, само като го погледнеше, й се струваше, че ще припадне. Той се беше изкъпал и обръснал, а косата му още блестеше от влагата. Приличаше на току-що изсечена лъскава монета. Фърн не можеше да си обясни защо все още не се беше оженил. Ако тя живееше в Бостън и беше наследница на голямо богатство, би платила на някого да го отвлече за нея.

— Това няма нищо общо с необмислените ми забележки каза Медисън. — Вие изглеждате твърде отпаднала. Не трябваше дори да ставате от леглото, за да идвате в затвора.

Фърн се зачуди защо мъжете винаги си мислеха, че могат да разделят живота си на части, да ги поставят в отделни кутии и да работят с всяка кутия, без да поглеждат в останалите. Дори и кравите не правеха така. Когато кравите се разтревожеха, те просто спираха да дават мляко. Нямаха ли и хората правото да представляват едно цяло?

— Това го разбрах за по-малко от минута след влизането си в затвора — отвърна тя.

Медисън изглеждаше смирен. Всъщност, ако тя не знаеше, че това е невъзможно, би се заклела, че той изглеждаше разкаян.

— Това е отчасти причината да бъда тук сега — каза той. — Искам да се извиня. Не трябваше да казвам всичко това. Онова, което ви наговорих в затвора, не го мислех.

Фърн беше удивена. Тя усещаше, че извинението му струваше много усилия, но още повече се изненада от ефекта, който то оказа върху нея. Не само че гневът й се изпари, но и почувства слабост и й се доплака. Отвратително беше, че няколко любезни думи, някаква жалка проява на почтеност у този мъж я караха да забрави какво мислеха всички в града за него заради безупречния му външен вид. В град, в който рошавите бради, опърпаните дрехи и вонята на пот и кравешки изпражнения се приемаха за нещо обикновено, Медисън я караше да загуби и ума, и дума. Тя все още не можеше да свикне с аромата на парфюм, но намираше лекия мирис на крема за бръснене за привличащ.

Фърн успя да се изтръгне от тези мисли и каза:

— Трябва да си вървя. Работата ми не чака.

— Ако имате намерение да вземете ножа и да подгоните онези бедни млади бичета…

На устните й заигра колеблива усмивка.

— Иска ми се Пайк и Рийд да си бяха изкарали яда на тези бичета вместо на вас.

— Може би баща ти вече се е погрижил за това — вметна Роуз.

— Не и той. Единственият човек, който някога ми е помагал, беше Трой, докато татко не го уволни. Те не се разбираха и всички в града знаят това.

— Тогава за вас е по-добре, че вече го няма — каза Медисън. — Но що се отнася до завръщането ви сега…

— Трябва да го направя. Твърде дълго злоупотребявах с гостоприемството на Роуз.

— Няма такова нещо — отвърна Роуз. — Ние вече сме наели къщата.

Но Фърн знаеше, че Роуз щеше да предложи на госпожа Абът компенсация. Тя знаеше и че дори ако не й предложеха такава, госпожа Абът щеше сама да си я поиска.

Фърн се наведе, за да вдигне дисагите си. Необходимо й беше огромно усилие да преодолее пронизващата болка в гърдите си. Инстинктивно погледна към Медисън: беше познал по изражението на лицето й. Той разбираше истинското й състояние.

Фърн остави дисагите в ъгъла.

— Няма да яздите — заяви Медисън. Това беше категорична заповед, а заповедите винаги я вбесяваха.

— И как предлагате да ме спрете?

— Аз лично ще ви смъкна от седлото, ако се наложи.

Фърн не знаеше защо се ядоса толкова. Може би заради начина, по който той го каза, като че ли тя беше някаква си обикновена женичка и той можеше да прави с нея каквото си иска само защото беше мъж.

— Никой досега не е успявал да направи подобно нещо.

— Не мисля, че има твърде много мъже, които са достатъчно смели, за да се опитат. Вие имате способността да ги откажете, ако искате.

— И защо с вас не става така?

— Защото аз съм по-добър в това отношение. — Чудно. Той й се усмихна. — А сега, ако настоявате да се завърнете у дома си, ще ви закарам с двуколка.