Лей Грийнууд - Фърн

„Това е просто от раздразнението“, помисли си Джеймз и реши да я види поне веднъж в рокля, преди да напусне Абилийн.

— Добро утро, господин Рандолф.

— Познаваме ли се? — запита Медисън, обръщайки се към мъжа, който го бе заговорил. Човекът стоеше на пътеката пред една от къщите.

— Не, но съм чувал за вас.

— След онази нощ май всички вече ме познават.

— И на тях не им е приятно. Много от хората тук харесват тексасците, докато те си харчат парите в града, но никой не обича печените адвокати от Изтока.

— Вече разбрах това.

— Те няма да ви кажат нищо.

Погледът на Джеймз стана напрегнат.

— Да не искате да кажете, че вие ще го направите?

— Аз не знам нищо със сигурност, но имам някои въпроси, които чакат отговор.

— Аз самият имам твърде много въпроси.

— Познавам човек, който би могъл да отговори на един-два от тях. Ще влезете ли? На някои хора тук няма да им хареса, че говоря с вас.

Медисън напълно осъзнаваше възможната опасност: беше невъоръжен и знаеше, че ако влезеше в къщата на непознат, можеше да завърши в безименен гроб някъде из огромната прерия. От друга страна, съдбата може би му даваше възможност да намери начин да докаже, че не Хен е убил Трой. Заслужаваше си да поеме риска.

Медисън се отправи към къщата.

Стаята беше бедно мебелирана, но бе извънредно чиста. Приличаше на жилище на честен човек и Медисън реши, че може да се довери на обитателя й.

— Седнете — каза мъжът и посочи към най-удобния стол.

— Ще остана прав, ако не възразявате. През последните два дни лежах и седях твърде много.

Мъжът се притесни, но Джеймз търсеше информация, а не удобства. Освен това искаше и да се види с Фърн.

— Казвам се Том Уайт — каза мъжът и протегна ръка. — Имам малка фирма за товарни превози.

Медисън разтърси ръката му.

— Предполагам, че пътувате доста.

— По малко.

— И вероятно се срещате с доста хора.

— Понякога.

Джеймз потисна нетърпението си, докато Том свиваше цигара. Този човек очевидно нямаше да проговори, преди да реши, че е дошъл моментът.

— Еймос ми каза, че сте имали друго предположение за начина, по който е умрял Трой — каза Том. Очите му не издаваха никакви чувства. — Как достигнахте до такова заключение?

— Тялото е било вкочанено, така че Трой е бил убит поне осем часа по-рано. Освен това няма човек, способен да улучи жертвата си в сърцето в тъмнината на онази колиба.

— Имате ли някаква представа кой може да е убиецът?

— Не. А вие?

Том поклати отрицателно глава.

— Тогава защо ме доведохте тук?

— Един приятел твърди, че е видял Хен в нощта на убийството.

Цялото тяло на Медисън се напрегна.

— Кой е вашият приятел? Как мога да се свържа с него?

— Не съм сигурен, че ще иска да говори с вас. Може преди това да поиска да му платите.

Медисън застина. Този мъж може би щеше да се опита да го изнудва, като заплаши да каже, че е видял Хен край къщата на Конър, ако семейство Рандолф не му платят да си мълчи.

— Какво знае той?

Той казва, че брат ви не е бил близо до колибата, когато Трой е бил убит.

— А къде?

— Не пожела да ми каже.

— Ще разкаже ли всичко това на съдията и съдебните заседатели?

— Не знам.

— Трябва да говоря с този човек.

— Той може да не иска да се срещне с вас. Не е човек, който се доверява на другите.

— Кажете му, че ще се срещна с него където и когато той пожелае.

— Ще направя каквото мога и ще ви уведомя.

Медисън се обърна към вратата.

— Каква е вашата изгода от всичко това? — попита той, като погледна назад.

— Искам да знам кой уби Трой.

— Защо?

— Искам да му стисна ръката. Мразех този кучи син.

— Не трябва да си тръгваш толкова рано — каза Роуз. — Все още едва се движиш.

— Трябва да се върна у дома — отвърна Фърн. — Никой няма да ми свърши работата. Освен това няма кой да се грижи за татко.

— Няма мъж на тази земя, който да не може да се оправи сам, ако е необходимо — заяви Роуз. — Не мога да ти опиша състоянието на къщата, когато за първи път влязох в ранчото „Кръг седем“. Беше място където дори и плъховете измираха, но мъжете Рандолф бяха в цветущо здраве.

— Едва ли ще искат да живеят по този начин сега — отбеляза Фърн, като си мислеше за грижите, които Роуз полагаше за семейството си.

— Почакай само да се срещнеш с Монти. За него щастието преминава през стомаха и докато е сит, може да живее и в кочина, без да се оплаква.

— Не мисля, че ще се виждам повече с който и да било Рандолф — отговори Фърн, като си мислеше за онова, което Медисън й бе казал в затвора. Тя се беше опитала да забрави разговора, но безуспешно.