Лей Грийнууд - Фърн

Фърн се почувства така, сякаш литва във въздуха. Медисън я смяташе за красива колкото Саманта! Тя не го вярваше нито дори и за минута, но нямаше никакво значение! Единственото важно нещо беше, че Медисън го е казал и че то звучеше съвсем правдиво.

Пътуването беше твърде кратко, а Фърн въобще не се интересуваше дали щяха да пристигнат някога на партито. Беше доволна да е с Медисън, да се наслаждава на възхищението му, да слуша комплиментите му.

— Всеки мъж ще пожелае да танцува с теб — каза Медисън. — Но запомни, че съм много ревнив.

— Не се тревожи. Ще им откажа на всички, дори и на теб, защото не умея да танцувам.

— Забравих. Трябваше да те науча.

Само че някои неща бяха попречили, помисли си Фърн. Винаги нещо се изпречваше на пътя й.

— Но все ще измислим нещо — каза Медисън.

Десетки кабриолети и файтони бяха спрени около къщата на семейство Маккой. Светлината струеше от всеки прозорец, а игривите ритми на цигулките съперничеха на по-дрезгавите звуци, долитащи от баровете на улица „Тексас“.

— Ще те оставя до вратата, докато намеря място за файтона — каза Медисън. — Няма да отнеме много време.

Само като си помисли, че трябва да се изправи сама пред погледите на всички, Фърн усети, че сърцето й се смразява. Нямаше да влезе в къщата на Маккой сама, дори и да се наложеше да се обърне кръгом и да си тръгне пеш към къщи.

— Ще дойда с теб — нетърпеливо каза тя.

— Но може да си изцапаш роклята!

— Не ме интересува. Да позволя на Роуз и госпожа Абът да ме пъхнат в тази рокля ми костваше цялата смелост и сега нямам сили да вляза сама в тази къща.

— Не трябва да влизаш вътре. Можеш да ме чакаш вън, докато се върна.

— Не — каза Фърн, потрепервайки пред мисълта, че щяха да се втренчат в нея непознати мъже и тихо да я обсъждат познати жени. Би могла да го изтърпи, ако беше с Медисън — можеше да понесе всичко, докато той беше с нея — но не и сама.

Като помоли двама файтонджии да приближат кабриолета и файтона си, Медисън успя да намери място за своя файтон близо до дъсчената пътека, която минаваше пред къщата на семейство Маккой.

— Ще те понеса по пътеката — каза Медисън, когато Фърн започна да слиза.

— Мога да ходя и сама.

След всичките усилия, които са положили за теб, не мога да допусна да се изцапаш.

— Не можеш да ме разнасяш наоколо като момиче от някой бар. Хората ще се разприказват…

— Това ли правят с момичетата от баровете? — попита той с дяволска усмивка на лицето. — Трябваше да прекарам по-малко време в хотела.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, както знам и това, че не можеш да пристигнеш на парти в такъв вид, сякаш са те влачили през тинята. Така ще се разприказват още повече.

Преди Фърн да успее да направи повече възражения, Медисън я сграбчи. Като се бореше да си поеме въздух, изплашена да не загуби равновесие и да се търкулне в мръсотията, Фърн обви ръце около шията на Медисън.

Никога не беше носена на ръце от мъж в пълно съзнание, дори и онази нощ, когато Трой я беше намерил мръсна, полугола и плачеща от страх и срам. Подобното на истерия чувство, което я завладяваше всеки път при мъжко докосване, й беше наложило упорито да отбягва близостта на всеки мъж. А ето, сега беше в обятията на Медисън с ръце, обвити около шията му и тяло, притиснато плътно до неговото.

За своя най-голяма изненада този път не усети паника, а нещо съвсем различно — смущаващо и неочаквано — което накара нервите й да се опънат, а стомахът й да се свие. За разлика от страха и отвращението, които беше изпитвала при докосването на Медисън, сега се беше развълнувала от прегръдката на силните му ръце, от начина, по който я носеше така, сякаш беше крехко и безценно съкровище. Тя усети необходимост да се облегне на него и това не бе ужасяващо преживяване. Вярно, беше объркващо, но също и въодушевяващо. Когато Медисън я остави на пътеката, Фърн беше поруменяла, задъхана, а мислите й — в хаос.

Така беше и в сърцето й. Той беше направил много повече от това да я докосне — беше я държал в силните си обятия. А тя беше безсилна да се съпротивлява, да избяга, дори не се беше паникьосала. Вярно, че познатият страх беше започнал да надига грозната си глава, но чувството на вълнение, на очакване беше по-силно.

Трябваше да осмисли новите чувства, но сега нямаше време за това. Страните й поруменяха от избилата топлина и сърцето й заби необичайно бързо, когато Медисън хвана здраво ръката й в своята и я поведе към къщата — към светлината, към всички онези хора.